Изстраданият свят на твореца

Някак странно е, че Георги Братанов, законният син на музите, не летеше над призрачните върхове на Парнас, а живееше сред нас, в нашия мръсен и кален, грозен, прозаичен свят. Този тъй чувствителен и смущаващо мъдър човек, този невероятно талантлив поет, не се гнусеше от отчайващата ни действителност, не бягаше от нея в някой красив, но илюзорен свят. Георги Братанов бе земен човек, изстрадал по-нерадостно от всеки и без това нерадостния ни живот. И не смогна нито за миг да загърби парцаливото битие на простосмъртните, да забрави тегобите им, да се пресели при високата светлина, която всякога е озарявала пътя му. Той беше състрадателен и мъдър, защото животът му, още от ранното детство, бе страдание, едно несекващо, непосилно страдание, през което е калесан да премине всеки Божи избраник. Той беше невероятен, заради сетивата си, заради острите сетива, които му помагаха да вижда по-добре от окатите. Той беше човеколюбец, защото не избяга от арената на живота, прислонен зад тежката си участ, а прегърна грижите на хората и не пестеше силите и таланта си, за да им помогне.
 Сега си давам сметка колко уморен е бил той и защо не е издържало неговото голямо човешко сърце. Давам си сметка и за друго: той, мисля, е предчувствал края си, щом написа онази вълшебна книга "Неравноделен живот", тъй очароваща с откровенията си и тъй неочаквано автентична. Затова навярно кривна към белетристиката. Прииска му се сякаш да разнищи житейската проза и да разкрие без енигмата на метафорите истината за дните ни. Затова се появиха, някак забързано, една след друга, поредицата от многообразни книги, гравитиращи от разказа към романа и простиращи се отвъд жанровите канони. Някак задъхано, вдъхновен, развълнуван или отчаян, ограждаше той своя Балкански рай, и сякаш не смогна да подреди тези свои ту хумористични, ту сатирични, ту драматични етюди, дали плът на произведенията му. Неговите романи, внезапните му, неочаквани романи "Нежна революция" и "Таверна "Демократики" изглеждаха написани на един дъх, експромто, но всъщност бяха дълго премисляни и чак изстрадани. Георги Братанов не бе човек на красивия, възпламеняващ жест: всякога вдъхновен, той нито се уповаваше, нито се предоверяваше на вдъхновението си.
Той бе задълбочен, нечовешки задълбочен, способен да превъзмогне всякога поетическите химери заради делничните ни проблеми и мерзкото битие. Той съумяваше да разтълкува дните ни, да вникне в радостите и тревогите ни, да разкрие страховете и тайните ни.
И него, като всеки умен човек, нашенската глъмотия го и удивляваше, и ядосваше, и разсмиваше, и отчайваше, може би, но той бе оптимист по природа и не ставаше пленник на черни чувства и помисли. Георги искаше да промени света, да го направи по-добър, но не сам, а с помощта на другите, на хилядите, които ще станат по-добри, по-възвишени, когато стигнат до катарзиса, към който ги водеше той, поетът, нагазил в житейската проза. Смисълът на неговите романи и откъслеците от "Кафене "Балкански рай" е именно този: да се освести нашенецът, като се вгледа в собствената си глъмотия, да се прероди и да стане по-добър.
Но тази голяма цел бе недостатъчна за максималист като Георги Братанов, той искаше неговите артистични подмятания да провокират ново мислене в политическия ни елит, да превъзпитат някак непоправимите ни политици. Затова именно често сатирата при него измества хумора, а понякога се превръща и в гротеска. Така безобидната наглед историйка, безадресният наглед кръчмарски разговор зазвучават твърде конкретно и дори поучително, независимо от метафоричния слог.
 Георги бе не само човеколюбец, но и народолюбец, българолюбец, който въпреки че разбираше по-добре от мнозина родната ни действителност, въпреки че бе осъзнал кривиците ни, си остана непоколебим родолюбец. И затова, макар да преливат от ирония, пък и от сарказъм, неговите последни белетристични книги не съдържат гняв към българина, не го осъждат и не го заклеймяват заради кривиците му. Братанов се опитва да разтълкува нашенската същност и действителност задълбочено и мъдро. С чувство за хумор той се стреми да ни покаже такива, каквито сме, но без да ни поучава какви трябва да бъдем. Така и в лебедовата си песен изкушеният от политиката поет си остава поет, независимо от своята тайна страст да търси други пътища за нашето спасение...