Изследвам времето

Димитър ГОРСОВ е роден на 28 януари 1939 г. в с. Долна Липница, Великотърновско. Известно време живее и работи в Габрово, където през 70-те години на миналия век участва в дейността на писателската група от с. Боженци, представяна от Орлин Василев, Станислав Сивриев, Андрей Германов и Слав Хр. Караславов. От 1972 до 1989 г. е редактор на литературния алманах "Зорница". От 1990 г. живее в родното си село, където продължава творческата си дейност.
Автор е на книгите "Като дъх и ласка" (1971), "Всичко на света" (1975), "Черните бардове" (1994), "Кафез за феникси", хайку (2001), "Ранени притежания" (2003), "С лице в мравуняка" (2006), "Праг" (2008) и др. Член е на СБП.
 

Сърце                                        

С каква песен ще тръгнеш, сърце,
по тия пътеки от камък?
Любовта има жалък край,
цветето - също!

 
Денем слънцето спи в запустелите гробища,
нощем виното зрее под тъмни чембери,
кост се чупи под свод като промисъл,
и над килнати кръстове  прах от косите
на незнайните звездни Вероники
безвестно се срастват молитвите...

 
Тук, където по пусти полета съм влачил душа като корен,
сини риби се мятат в дъната изровени;
над сиротни души бият в залез черковен камбаните
и гори в мъки зрялата плът
като жертвен косичник след жътвите...
 

Няма пепел да стане омразата тук,
любовта няма краен предел да достигне!...
По следите на чуждото щастие само с пети като камък ще бродим,
Живеница гръдта ще разяжда, злоба  -   жилите...
А Бог ни кураж ще ни прати, ни ангел-тръбач - с опрощение...

 
И не всичко разбрал,
пак се връщам  от всички порутени вече посоки
и питам: от чий каприз
в този свят малотраен възникна, сърце,
и от чий
свършек още живееш?

 
Хълмът

Обичаният в детството ми
хълм-вълшебник
и сега
е непостижимо извисен
над тленните ми жестове..

 
Като в ония дни е горд той, но усещам
как вече зноят летен го гнети, и как
бръшлянът - змийски накълбен -
ломи могъществото му...

И отморявам пак                                                               
с прилежна ласка раменете му - като живота си,
защото нямам друг свят, в който бих стаил
риданието си, щом черно бедствие забие шип в душата ми,
и нямам друг кът, в чийто птичи отдих с обич бих прегърнал
сестрицата-луна - единствен мой

водач в просторите на перуниковите езера...

И се озъртам пак,
и се разсипвам
в безлюдие от времена и болки, 
а край мен,
с драперии от рейнати мъгли, се кипрят скатовете -
всяка урва - идолно разтворена уста - шепти прокоби
с горки стонове
или преглъща
покрусата от нечий прекроен съдбовно ръст...

 
А ручеят кипи под мен
и пръска капчици като очи, в които
проглежда сепнатият страх
на свидни мъртъвци.

 
В бездънната му свобода
криле кипят
и зреят нощите...

И аз не зная
сънувам ли
или
нов ден над хълма гол илюзиите ми разискря пак
в поредната
и по-ослепителна зора?...

                      
                        
 * * *
                                            
В лазурите води на огъня изследвам времето -
злорада човчица на славей, в миг вдъхновен, когато
от зиналите лунни кратери
сернисти духове връхлитат, а съседското момиче
раздипля в огледалото си като рокля славата
на предусетена любов, с овал на ябълка   - зелена още
и тъй
зъбоболно хрупкава...


Изследвам времето -
с пространното мяукане и котешкият танц в кръга  на черния, несъразмерен хоризонт;
с развяната от вятъра сълзлива сол по стълби, тръгнали заникъде;
с крилете пеперудени, изплюти някога
от мрака,  под недоумяващите ми вечерници...


Изследвам времето... Извличам го
                     от всичко тук, което е живот,
                     и от смъртта, 
                     която не обикнахме...

Но как и откъде
безкрай, сияещ от дъги и пещерен здрач,
ще заграбя, за да струпам всичко туй?

 
Без дъх е  острието зло
на свъсения път
и малк
по него бих могъл да отнеса...


А вече се затварят
вратите - късно е!...
Лазур на огъня,
и ти, лазур на хоризонта ми,
отричам ви!...

 
Не виждам вече смисъл в сляпата игра.
И стегнал глина и сърце в едно,
замръквам
в незащитен от нищо миг!... А може би -
и в други небеса!...


Бурята

 
Чер бивол беше бурята в тръстиките.
            Полето в бяг тресеше тя.
И мълнии хлистяха; и тревожно се надвикваха
в хор жабите из пустошта...
 

Плющеше парцаливото небе, свистеше вятърът,
            водите кипнаха и рухна мостът.
Тежаха облаците... И с причастието им земята
   преглътна жаждата си - като постник...

 
И мислите ми - пръснати авлиги в грохота -          

   слетяха от безкрая; и се сбраха в ято.
И чух как в мене воден дух изохка,
приклещи ме и пожела душата ми.
 

Той сякаш бе пулсиращата граница на всичко,
            поело през епохите - да стигне
с копитата на мъртвите табуни до косичника
            на жътвите, които за мен
                   от земята ще се вдигнат...
 

И взрян, като в разбита митология, в росистата
     сган на трънаците с плът каменисто-бяла,
за себе си нов път през озарени рискове поисках...
 
...И небето с гръм отвърна, че ме е разбрало!