Избори по нашенски

Бойко БЕЛЕНСКИ

БОЙКО БЕЛЕНСКИ е роден на 20.06.1952 г. в София. Писател, журналист. Един от основателите на българската секция на AIEP (Международната асоциация на писателите криминалисти). Член е на СБП. Автор на десетки книги, сред които над 20 романа, свързани с най-драматичните и паметни събития от нашето минало. Представеният откъс е от подготвения за печат нов роман "Пред иконостаса на Щастливеца".

Министър-председателят Константин Стоилов се правеше на дружелюбен и опита да успи най-опасния представител на опозицията в крайдунавския град. При посещението си в Свищов той стисна ръката на Алеко и мазно заяви:
- Ще се радвам да Ви видя в Народното събрание, господин Константинов. Желая Ви успех...
Подобно се оказа поведението му в Радомир, при срещата със Сава Иванчов, и другаде, щом усетеше напрежение и силна конкуренция. Във фразата бе сменяно само името на титуляра, но това свищовският кандидат-депутат научи по-късно. Всичко беше само поза и лицемерие, защото премиерът имаше много надеждни маши. Марко Марков, героят от кървавите събития в Кутловица през 1887 година, и Атанас Данков бяха най-мракобесните фигури по време на изборите в околията. Те обикаляха от село на село, от кръчма на кръчма и от кафене на кафене, като упражняваха морално влияние, тоест подкупваха или заплашваха, че ако консерваторите не спечелят достатъчно гласове, камарата ще бъде разтурена. В помощ им беше и околийският началник Пане Господинов с целия си репресивен апарат. Тази света троица привикваше в участъка свободомислещите, съветваха ги и дори ги биеха. В отговор на жалбите на 9-и септември се получи следното телеграфно съобщение от Константин Стоилов:
Свищов. Алеко Константинов.
Окръжният управител има заповед да се придържа строго в границите на закона.
А законът бе редуциран до следната инструкция: Да не остане здрава каравелистка или друга опозиционна кратуна, ако противниците не се кротнат и продължават да надигат глави.
Вечерта преди изборите Алеко прие най-доверените си хора, които се бяха върнали от последната си предизборна обиколка.
- Нашата кауза е борбата за справедливост. Намаляване на бедността и борба за подобряване на материалното и културното равнище на народа ни... - започна той. - През следващите години ни чакат доста изпитания, ако не катурнем безочливите лапачи. Повишаването на цените на основните стоки означава затягане на коланите, а това няма да се хареса на масите. Хората ще гласуват за социално равенство и справедливост само ако получат повече от сега...
- Ти си прекален песимист и си много придирчив - посрещна с критика констатациите му доктор Ванков. Думите се плъзнаха като тихо змийско съскане. - В състояние си да пледираш убедено за една или друга кауза, но не си политик. Не умееш да лавираш, да отстъпваш, докато получиш преимущество. Това е временен компромис, а при теб се е изродил в комплекс според мен.
Алеко пое въздух, за да отговори. В очите му се появи блясък, който предвещаваше как ще реагира, какво ще каже. Но преди да отвори уста, срещна осъдителния поглед на Никола Константинов. Струваше ли си да се карат?
Новините от наблюдателите и агитаторите не бяха обнадеждаващи. Въпреки многообещаващата програма на либералите хората бяха наплашени и стреснати, личеше си, че се колебаят как да гласуват. Но най-големите оптимисти вдигнаха тост:
- Хайде да е на хаирлия, юнаци! И Алеко, и бай Никола да попаднат сред избраниците в камарата.
- А мене защо ме пренебрегвате? - възмути се третият самостоятелен кандидат.
- И ти, и ти...
- Утре ще им дадем да се разберат, повечето нашенци ще гласуват по съвест.
На другата сутрин конкурентите раздадоха бюлетините на избирателите, но всичко предварително бе подготвено от властимеющите като в Бяла Слатина, в стил угасете свещите (т.е. на тъмно резултатите да бъдат фалшифицирани). Малко преди помещението да се отвори от улицата се чу тупурдия. Заскрибуцаха гъдулки, задумкаха тъпани и в двора нахълтаха цигани. Това бяха същите мургави музиканти, придружени от Няголовци и Копоевци, които през нощта до късно бяха веселили хората на Атанас Данков. Клакьорите видимо бяха пияни, ала разгулът продължаваше. С талига докараха две тристалитрови бъчви, едната с бяло, другата с червено вино. Те нямаха канелки, но Данков грабна отнякъде револвер и стреля в буретата. Течността шурна в подложените тасове, а над тях чашите се пълнеха. Накрая някои пресрещнаха с устни струйките и започнаха да се наливат, докато главите им съвсем се замаяха. Кларнетът на Пъшо Шумката писна, все едно него бяха простреляли в сърцето.
Точно в осем дворът на училището се напълни с въоръжени стражари. Водеха ги не един, а двама пристави. Всички бяха с куртки и бричове, напъхани в ботушите. Те безмълвно, но страшно огледаха присъстващите, приковаваха ги с погледи.
- Започна се - угрижено промълви Алеко на стоящия до него д-р Ванков.
- Само не се поддавай на провокациите - предупреди го той.
Някои от циганите не бяха в състояние да изкачат стълбите и да нацелят вратата, но хванати под мишница от двете страни, ги принудиха да пуснат бюлетините.
Когато Никола Константинов гласува и излезе навън, някой се провикна:
- Този е от изменниците. Предател! Попържа княза!
Мигом го наобиколиха, размахаха бастуни, дори започнаха да го подритват.
- Ей, сечете грешното дърво - застъпи се Марин Попов, активист от привържениците на Алеко Константинов.
Някакво попче призова на помощ светото слово: Не допускайте никакво насилие, откъдето и да иде то - от меч или слово, от цар или Бог, дори когато е от обич!
Тълпата нахлу в избирателната стая и най-озверелите започнаха да късат неугодните бюлетини.
Възмущението избухна:
- Защо полицията не се намеси да разгони и дори да арестува побойниците? - попита някой.
- Уууу! Позор!
- Тия са по-лоши и от стамболовистите!
В това време се появиха управителят Марков заедно с околийския началник. Приставите се разтичаха, представиха се, получиха инструкции и се престараха. Прозвуча команда:
- Шашки вън!
После униформените се нахвърлиха върху опозицията, а хората на Данков не само ги насърчаваха и насъскваха, но им и помагаха в кютека. Пукнаха се няколко глави, шурна кръв, дворът се обагри.
Всяко насилие ражда съпротива, съпротивата поражда още по-голямо насилие - и така до безкрайност.
- Към Съборния площад! - призова Алеко.
Възнамеряваше да се организира митинг. Отнякъде намериха маса и ораторите един след друг се качваха на нея.
- Братя, - заговори и Алеко. - Конституцията ни дава права, но те са потъпкани. Това е своеволие и насилие. Терор!
- Браво! Брависимо! - проехтя отвред.
- Казват ни, че волята ни е свободна - продължи той. - Имаме свободата на избор, но властниците са се превърнали в Сатани. Истинската свобода е да правиш добро. А те какво вършат: злодеяние след злодеяние. Затова трябва да ги заклеймим... - Той говореше, другите шумяха. Думите се удряха в стените на съседните постройки и се връщаха обратно като ехо, усилени и още по-дръзки.
- Ти ги заклеймявай - провикна се як бабаит. - Ние рано или късно ще се разправим с тях, ще им отвърнем със същото, с което ни тормозят.
- Зъб за зъб, око за око!
- Почакайте, не бива да отвръщаме на злото със зло! - размаха ръце Алеко.
- Ти да не си толстоист, бе?! Да се опълчим срещу беззаконието! Да живее свободата...
- Долу тиранията! Да живее демокрацията! - провикна се като диригент на общия хор Алеко.
Хората му отговориха с викове:
- Долу! Да живей!
- Да напишем протестно писмо до двореца и до правителството... - предложи Щастливеца.
Точно когато започнаха да четат текста на телеграмата, откъм училището се зададоха конни полицаи. Тълпата се раздвижи и тръгна към пощата. Изпратиха жалбата си до Евксиноград, където бе князът, но отговор не получиха. Отново тръгнаха към училището. Пазителите на реда ги посрещнаха накострежени и обявиха, че са им раздадени по двадесет патрона и при нужда ще ги употребят, ще стрелят на месо. А Господ отгоре се дивеше и ронеше сълзи: какво беше сбъркал в направата на човека, отгде тази ненавист и бруталност у хората, дето мислеше, че ще се почитат, уважават и обичат като еднородни млекопитаещи, а те се ненавиждаха.