Срещи
Иво Атанасов: Винаги съм бил алпинист без въже
Горд съм, че съм повлиял на много хора с написаното от мен, заяви известният публицист и общественик
/ брой: 176
Иво АТАНАСОВ е роден в Кюстендил. Завършил е икономика в УНСС. Автор на повече от 2000 статии и пет публицистични книги. Бил е колумнист на различни вестници, а в последните 10 години - на ДУМА. Член е на Съюза на българските журналисти и на Съюза на българските писатели.
Народен представител от Кюстендилския избирателен район в 36-ото, 37-ото, 38-ото, 39-ото и 40-ото Народно събрание. Под негово ръководство кюстендилските социалисти постигат най-голям брой общински съветници и най-висок процент в парламентарни избори в цялата история на БСП за последния четвърт век. През 2007 г. поема отговорността за загубата в местния вот и се оттегля като областен и общински лидер на партията.
Бил е секретар на президента Първанов, когото съветва през последните години от втория му мандат. През 2011 г. за пръв път у нас чрез социална мрежа хиляди потребители във фейсбук го предлагат за държавен глава. Гражданската номинация е подкрепена от широки слоеве в БСП и в тайното гласуване за излъчване на кандидата й за президент той се класира трети. От 17 юли 2013 г. до 17 юли 2019 г. е член на СЕМ от квотата на Народното събрание.
- Г-н Атанасов, нарекохте себе си алпинистът без въже. Това е и заглавието на една от книгите ви. Защо?
- Имах конкретен повод да се спра на него, а и то изразява най-точно същността ми. На парламентарните избори през 2009 г. бях изпратен в Пазарджик с невъзможната мисия да успея като мажоритарен кандидат. Помните, че тогава никой от БСП не спечели като личност, дори авторитети като професорите Пантев и Гайдарски. В цялата страна известните имена отляво, а в Пазарджик - и конкурентите ми от основните партии, бяха подсигурени с избираеми места в листите. Единствено моя милост се състезаваше само мажоритарно. Тъкмо затова се чувствах като алпинист, който се изкачва без осигурително въже. По принцип не съм хазартен тип, но когато трябва да се защити идея, кауза или достойнство, не се колебая да поема риска и да се впусна дори в обречени битки.
- Достигнахте ли своя личностен и професионален връх? Кои покорени върхове бихте включили в колекцията си от успехи?
- Този въпрос има два аспекта: единият е за постиженията, другият - за признанието. Постиженията никой не може да отмени. Неслучайно книгата си с алпинисткото заглавие надписвам все с едно и също посвещение: "И без въже да изкачиш върха, ще намерят с какво да те обесят. Но не могат да ти отнемат върха!" При моето лидерство в Кюстендил през 2003 г. общинската организация на БСП извоюва 19 места в Общинския съвет от 37. От 1995 г. досега партията не е постигала по-голям брой съветници в нито една община. Пак докато бях председател на БСП в Кюстендилска област, спечелихме 42,39 на сто в парламентарните избори. През последния четвърт век БСП не е постигала по-висок процент никъде в страната. Но тъй като говорим и за признанието, не съм бил политик на годината дори в Кюстендил. Истинското зачитане идва не от анкетите, а от избирателите, с което съм много горд.
Нямам официално признание и като публицист. Макар че десет години бях колумнист на ДУМА, осем години пишех колонки за Дайджест "Седмицата", а преди това - и за други вестници. Мнозина не си дават сметка какъв жесток ангажимент е това. Има седмици, в които нищо важно не се случва или пък изскача тема, но вече си писал по нея и не бива да се повтаряш. В други случаи си болен или нямаш настроение, но вестникът си има график и трябва да пратиш текста на минутата. Веднъж бях чак в Етиопия и вместо в свободното време да разглеждам забележителности, се стегнах да пиша колонката. Оказа се, че няма компютър на кирилица, а като спре токът, по два часа не можеше да дойде интернет. Написах текста на латиница, изпратих го на сигурен човек в София, който го обърна на кирилица и го препрати в ДУМА.
И тук виждам признанието във факта, че съм повлиял на много хора с публицистиката си. Всеки може да влезе в сайта на ДУМА и да се увери, че колонките ми бяха сред най-четените, в добрите години достигаха 30, 40, дори 50 хиляди прегледа. В предговора си към книгата ми "Алпинистът без въже" Александър Симов казва, че благодарение на такива като мен той се е формирал като социалист. Че цяло поколение е намирало в колонките ми думите, с които да защитава социалистическата идея. В началото на прехода пък съм виждал дори академици, събрали грижливо в папка изрязани от вестниците мои статии. Това идващо от читателите признание изпълва със смисъл публицистичните ми занимания.
- Коя победа е по-важна - на съвестта или тази на всяка цена?
- За мен тази дилема не е валидна. Показвал съм политически морал и съм поемал отговорност не с празни декларации, а с реални оставки. Никога не съм търсил победата на всяка цена. А при вътрешнопартийните напрежения почти винаги съм отстъпвал. Някои хора се развиха точно благодарение на това ми поведение.
Например през 1995 г. трябваше БСП да излъчи петима депутати за постоянната делегация на Народното събрание в Парламентарната асамблея на Съвета на Европа. При тайното гласуване се класирах пети. Но не бивало всички да са от БСП, трябвало да се включи поне един коалиционен партньор. И кой да му отстъпи мястото си - разбира се, моя милост. Съзнавах, че кариерата ми щеше да тръгне по доста по-добър начин, но го сторих.
За първите евроизбори през 2007 г. много организации от страната ме бяха предложили за листата, някои дори за неин водач. Сергей Станишев ме извика на разговор и ме отказа. Друг с толкова номинации сигурно щеше да се бори до кръв. Но аз съм убеден, че не е редно да бъда по-отговорен от стоящия над мен в йерархията. Щом смята, че не му трябват имена, с които да печели - добре. Но след загубата да не се сърди на критичните ми изказвания.
Подобен е случаят и с президентската ми кандидатура, която тръгна от долу на горе, от гражданите към партията, от фейсбук към "Позитано" 20. На решаващия пленум Янаки Стоилов се класира втори, а аз - трети. Който и от двама ни през 2011 г., поотделно или в тандем, да беше одобрен за кандидат, щеше да спечели срещу Плевнелиев. БСП и България още тогава можеха да имат отново ляв президент. Стига да не беше предпочетен губещият вариант.
- Възход или падение бележи журналистиката у нас през последните 30 години на прехода? Защо нашата професия от четвърта власт се превърна в слугиня на управляващите?
- В първите години на прехода се опиянявахме от свободата. Журналистите си позволявахме, включително и аз, по-груби сравнения и тежки епитети, когато обрисувахме героите на писанията си. С течение на времето някои започнахме да се изразяваме по-сдържано, без да засягаме личното достойнство, пък и разбрахме, че свободата предполага не само да напишеш, каквото мислиш, но и да можеш да доказваш твърденията си. Други обаче се потопиха в океана на жълтото.
Няма да спекулирам с 111-ото място, защото то е за свободата на печата, не за всички медии. Същевременно е неоспорим факт, че у нас свободата на словото е накърнена. Това до известна степен се дължи на свития медиен пазар. Навремето ДУМА беше с 1 милион тираж. Младите колеги едва ли могат да си представят какво е да имаш толкова много читатели. За да се задържат обаче днес медиите на повърхността, голяма част от тях са склонни на компромиси, които ги правят зависими от властта. Най-напред чрез рекламата, каквато в огромни обеми може да поръчва само проспериращият бизнес, а той пък, за да е успешен, трябва да е близък до властта. Друг начин за купуване на медии е разпределението по неясни критерии на парите от еврофондовете. Или пък договорите за информационно обслужване, с които министерства и общини запушват устите на вестници, радиа и телевизии.
В тази ситуация бързо се появява и разраства автоцензурата. Никак не е лесно като журналист да бъдеш герой, ако медията ти не е зад теб или ако в някой момент те лиши от подкрепата си. Виждаме как властта се възползва от това и започва да се гаври. Видяхме брифинг без журналисти и пресконференция с отвинтени микрофони. Това излиза извън всякакви представи за нормалност. Но властта си го позволява, защото гилдията си мълчи. И как да възрази, като собствениците са или зависими от управляващите, или дори приятели с тях. И кръгът се затваря. Омагьосаният.
- Продължавате ли да мечтаете? Всъщност постигането на мечтата ли е по-важно, или стремежът към нея?
- Вълнуващо е и едното, и другото. Като ти станат доста годинките, разбираш, че нямаш време за кой знае какви мечти. В обществен план ми се иска страната да има по-добро бъдеще. Личните ми мечти са най-вече след 45 години брак да бъдем заедно и занапред. Видяхме по родителите си колко е тежко, когато единият си отиде доста по-рано от другия. Пък и във времето бяхме подложени на какви ли не изкушения - аз като човек на високи позиции, съпругата ми като красива и ухажвана жена. Но устояхме, запазихме се като семейство. Затова ни се иска да вървим, колкото години са ни отредени, все един до друг.
- Ако трябва да започнете живота си отначало, какво бихте променили?
- Не, не искам да го започвам отначало. Не ми харесват вече реалностите, това не е моят свят. Наскоро прочетох, че и Ален Делон е казал нещо подобно. Не ща да живея в обкръжение, в което извратеното е наравно с нормалното. На нас ни се предписва не просто да бъдем толерантни към различното - това добре, но и да го толерираме - това пък защо? Не приемам на почит да бъдат силиконите, хиалуроните и анаболите. Нито пък да ни управляват посредствеността и медийно напомпаните авторитети. Личният живот не е само възходи, нито само падения. Това, което днес ти е минус, утре ти става плюс. За съжаление, вярно е и обратното - което сега ти е плюс, след време вече ти е минус. Така че приемам каквото се е случило. И не искам да го повтарям.
- Имате ли хобита? Знам, че сте свирили на китара...
- Свирил съм, да, дори съпругата ми си беше купила китара, аз започнах да я уча, тя и пееше прекрасно, и станахме приятели в студентските години. Събирал съм и картички, плочи. От VI клас съм есперантист и си пишех с хора от целия свят. "Балкантон" пускаше плочи на западни изпълнители, но по-рядко, а аз получавах големите имена на рока от приятелите си зад граница. Още помня една своя кореспондентка - Джурджа от Беловар, бивша Югославия. Сред многото плочи, които ми беше изпратила, имаше и една югославска, на много популярния тогава Мики Йевремович, известен най-вече с хита си "Мария". И ето, през 1995 г. пътуваме от Москва за Витебск за фестивала "Славянски базар" в Беларус. В нашата група са режисьорът Иван Ничев, актьорът Андрей Баташов, певците Йорданка Христова и Стенли, победителки в конкурси за красота, журналисти. В автобуса беше и югославската група. В един момент видях познато лице и попитах не е ли Мики Йевремович. И в краткия миг на неговата изненада запях: "Ако йедном видиш Марию". "Хвала, бугарино!", възкликна той и продължихме песента заедно. Приятно ми е да си спомням такива случки. Сега обаче се чудя какво да ги правя тези плочи, защото няма на какво да ги слушам. Колекцията ми от картички пък стои в разни шкафове, но все още нямам това време да седна да си разглеждам, каквото съм събирал през годините.
- А къде оттук нататък?
- Пенсионирах се и ми е много чудно, че може нищо да не правиш, но като изтече месецът, ти превеждат пари. Свикнал съм да работя и това ми изглежда странно. Същевременно ми е непривично да си стоя вкъщи, след като толкова години съм бил активен, и бездействието ми създава известен дискомфорт. Имам няколко предложения, по които мисля. Сигурно ще приема някое, но не заради болни амбиции или защото тепърва ще правя кариера. Със стремежа към постове приключих още през 2007 г., когато се оттеглих от позициите си в БСП. Сега ще предпочета предложение, което би ми дало възможност да бъда полезен с огромния си опит.