Иван Яхнаджиев: Скромността не краси човека

Иван Яхнаджиев е известен български художник авангардист. Завършва живопис в Националната художествена академия. Участва в много общи изложби. Негови самостоятелни експозиции са организирани в София и други наши градове, в Рим и Виена. Част от платната му са откупени от Националната художествена галерия, Софийската градска художествена галерия, Националния исторически музей и др. Въвежда бодиарта у нас.

- Преди дни навършихте 71 години. Успокои ли се неуморният ви дух, г-н Яхнаджиев?

- Не се е успокоил. Имам чувството, че току-що съм започнал да работя. Защото малко по малко вече се справям с творчески проблеми, с които не можах да се справя десетилетия. Художникът трябва да живее по-дълго. Не е добре да си отиде млад, защото има хъс за работа, който трябва да се поддържа по-продължително и не бива да угасва. Художникът трябва да е инат. Трябва да търси известност не само в родината си, а и в други държави, където има почва за съревнование. Конкуренцията е голям стимул. 

- Напоследък има ли кой и какво да ви стимулира?

- Аз съм си стимулът. Поставям си цели и ги постигам.

- Къде, освен в България, сте известен?

- Познават ме в Италия, в Гърция, в Австрия. Известен си, когато хората на улицата или в магазините те разпознават и поздравяват. А когато влезеш в галерия, да кажат: "О, маестро, здравейте, радваме се, че ви виждаме при нас."

- Познават ли ви, поздравяват ли ви, когато ви срещат?

- Да. Дори имам любимо място - хлебарница близо до дома ми на ул. "Раковски", където не само ме поздравяват, но и ми дават банички без пари. Това ми е приятно - не заради безплатните банички, а заради уважението, заради приятелския жест.

- Не сте от хората, които живеят на чужд гръб, които чакат друг да ги храни.

- Така е, никога не съм вземал пари назаем и, дай боже, никога да не ми се наложи да искам. И никога не съм ползвал привилегии - било за ателие, било за бои, било за жени. Разчитал съм само на себе си. Не съм вземал пари нито директно от държавата, нито от разни институции, от които някои колеги вземаха и продължават да вземат.

- И никога не сте си губили времето за работи като социалистически реализъм, членство в СБХ и др., както често твърдите? В близкото минало доста ваши колеги наблягаха именно на тези неща...

- Вярно е. Според мен СБХ трябва да се закрие, той е голяма глупост - въобще не функционира, няма никаква стойност. Що се отнася до социалистическия реализъм, навремето той беше задължителен, без него оцеляването бе невъзможно. Опазих се от присламчване към велможи, за да прогресирам. Нито Рим, нито Париж, нито Виена, нито Москва, нито Вашингтон определят какво можеш - всичко зависи от теб самия, от таланта ти. 

- Възможно ли е независим художник, какъвто сте вие, да вирее сега в менажерията "България"?

- Възможно е, стига да имаш хъс и да не се плашиш от трудностите. Друг е въпросът дали тази стара система, в която живеем, може да изкара на повърхността най-доброто, най-интересното, световното. Тази система не функционира.

- Имате ли идея как може да бъде променена?

- Тя не зависи от смяната на едни хора с други. Първо, не бива да се оплакваме. Трябва да работим. Три пъти бях в Ню Йорк и Вашингтон и се убедих, че американците работят, не хленчат и не се сърдят на този или онзи, понеже не ги е похвалил. Това, разбира се, важи и за художника. Но той трябва да има и сметки за уреждане с изкуството. 

- Веднъж споменахте, че художникът трябва да е гладен и да е на пазара. Вие сте на пазара - платната ви се продават и в Италия, и в Австрия, и в САЩ...

- Не искам да изглеждам като колеги, които отиват в някаква чужбина, връщат се тук и се хвалят: продадох всичко. Това са измислици. Няма нещо, с което да учудим хората по света, за да сме толкова търсени, толкова известни. 

- Скромността краси човека...

- Не става дума за скромност. Що се отнася до сентенцията, която цитирате: скромността не краси човека. В Италианския лицей, където работя, учат децата да не са скромни, да имат самочувствие, да знаят, че каквото правиш си е твое и го показваш. 

- Децата от лицея проявяват ли интерес към изобразителното изкуство?

- Проявяват. Не може да дадеш на едно дете цигулка и да му кажеш: хайде, свири. Трябва да му държиш ръката. При мен детето трябва да усети цвета и естетиката. Колоритът не се учи. Има деца, които го носят в себе си. А българинът носи чергата и китеника в душата си. 

- Много ли са децата, желаещи да общуват с вас?

- Много са. Всяко междучасие са при мен - в истинско ателие, което е отворено непрекъснато. 

- На 2 юни ще рисувате с деца в Пловдив. Къде по-точно ще е "откритият урок"?

- Сеансът с децата ще е в къщата-музей "Клианти" в Стария град - от 1 до 9 юни там ще се проведат дни на детското творчество. В "Клианти" ще бъдат изложени мои картини.

- Защо залагате именно на авангардизма?

- Защото смятам, че това е бъдещето. Впрочем децата са много по-близо до абстрактната картина, до абстрактното мислене, отколкото до натурата. Нашите медии са пълни с лоши, негативни новини. Работил съм с хиляди български деца, но нито едно от тях не е нарисувало досега мрачни картини, побоища, убийства и др. Те рисуват слънчеви улици, хубави къщи, усмихнати хора. Политиците трябва по-често да гледат детските рисунки, защото българчетата искат света от картините си. Те не искат реалния свят - ние ги измъчваме с него, затрупваме ги с нашите проблеми. Мислим, че като им осигурим шоколад, банани и таблети, ще са щастливи. Няма такова нещо. 

- А вие в какъв свят искате да живеете?

- Не бих казал, че искам да живея в изключителен слънчев свят, както и че моята родина е най-слънчевата. Последния път, когато се връщах от Италия, си рекох: добре, де, не мога да живея в тази страна, но ще си нарисувам в ателието моята Италия, моя свят. Мисля, че всеки художник си прави своя свят именно така. 

- Какъв бе детският ви свят?

- Роден съм и живях близо до Семинарията, бившия Дворец на пионерите. Оттам през горичката минаваше дървено белгийско трамвайче. Един ден - бил съм на 6-7 години - заставам на линията и започвам да бутам спрялото возило, смятайки, че мога да го накарам да тръгне назад. 

- Детска илюзия...

- Тази илюзия има продължение. Преди доста години правих изложба в Брюксел. Галеристката, която приюти платната ми, каза един ден: "Възрастна дама току-що дойде, много иска да ви види, понеже сте българин." Запознах се с дамата. Тя рече: "За първи път се срещам с българин." И спомена баща си, който се оказа... собственикът на онова дървено трамвайче. Накрая посетителката тъжно отрони: "Много съм огорчена, защото ни взеха всичко и ни изгониха от България." Тя искаше да види как рисува един българин, разгледа картините ми и си тръгна доволна.

- Вие въведохте бодиарта в България. Защо именно това изкуство?

- От инат. Къде ли не правих бодиарт - и в Гърция, и в Италия, и в Германия. Но нашият, българският подход към женското тяло - да го преобразиш с помощта на цветове, е доста по-различен от това, което правят в другите страни. Ние правим жената цветна, правим я като китеник, като черга - не като германеца, който обикновено рисува тениска, не и като американеца, който рисува небостъргачи.

- На коя известна българка бихте направили бодиарт?

- Преди време направих на Аня Пенчева.

- Има ли българка, занимаваща се с политика, която бихте изрисували с удоволствие?

- Да - омбудсмана Мая Манолова. Имам предвид не тялото, а излъчването й. Познавам се с нея, много е приятна.

- Бодиарт на мъже правите ли?

- Правих само веднъж - на българин, спечелил награда в конкурс по културизъм. Но го няма излъчването на женското тяло.

- Предварително ли обмисляте какво да нарисувате на съответното женско тяло?

- Не, защото това е работа за около 4-5 часа в непрекъснат диалог между мен и модела. И двамата се чувстваме по особен начин. Да докосваш женско тяло само с върха на четката и да полагаш боя си е магия.

- Кани ви Бойко Борисов в кабинета си и казва: "Иване, ти си много талантлив и готин, искам да ми направиш бодиарт." Как бихте го изрисували? 

- Първо, премиерът уважи моя изложба. Второ, бих го изрисувал. Според мен той е колоритна личност - и като начин на общуване, и като походка, и като житейска реализация. Колоритът му подхожда. Бих направил един цветен мъж, по-цветен, отколкото се представя като премиер, защото като такъв е длъжен да не е цветен. 

- Бихте ли направили бодиарт на Корнелия Нинова?

- Корнелия Нинова няма да иска бодиарт. Бих я изрисувал цветна, свежа, защото често се облича в сиви костюми и сака.

- Повечето наши жени и мъже, занимаващи се с политика, се обличат така. Веднага ви давам пример: Цецка Цачева.

- Правих й портрет по случай рождения й ден, когато беше председател на парламента. Поръчаха го нейни служители. Но иначе сте права: нашите политици - и мъжете, и жените, са с дрехи, които ги обезличават. А я вижте колегите им от Италия, например. Костюмите, роклите, полите, ризите, блузките им са цветни, да ти е драго да ги гледаш. 

- Драго ли ви е да гледате Цветан Цветанов, който се кипри в маркови костюми? Какъв бодиарт бихте му направили?

- Сградата, в която е онзи негов апартамент, май е по-свежа от костюмите му, нищо, че са маркови. И той се нуждае от освежаване. 

- Тялото на коя чужденка, занимаваща се с политика, бихте изрисували?

- В сградата на ООН се запознах с премиера на Великобритания Тереза Мей. Стори ми се много колоритна и доста по-хубава, отколкото изглежда на телевизионния екран. На нея бих направил бодиарт. Но, разбира се, това е само идея.

- Кои жени ви дразнят? 

- Дразнят ме тъпите жени.

- Често ли срещате такива?

- Да, често срещам такива. Дразнят ме и тези нежни създания, които не разбират от шега, от закачка. Няма да забравя едно посещение в Италия. В женска компания се шегувахме с колега за закачки между силния и слабия пол, за секс и той по едно време ме предупреди: "Абе, не говори така, защото те вярват!"