Иван Мънзов - лична марка в словото и перото

Христо Цеков

"Словото е пълководец на човешката сила" според Владимир Маяковски. Но Франсис Бейкън подсеща, че "Предпазливостта в думите е най-висшето красноречие."
Отварям приказката си за словото чрез философията на руския поет и английския философ-материалист по повод появилите се странни неща в делничната българска журналистика. Принудени сме да четем, че "Битката за свободното слово е опасна, там стрелят на живо месо", "Сутрешните блокове заприличаха на битка на питбули, където хвърчат кръв и откъснати уши", или "Въпросът "кой кум, кой сват, а кой на булката брат" не престава да е актуален от Освобождението насам."
Пак казвам - в последно време стават странни неща в журналистическия свят. За едни е опора, за други смущение. Може да прозвучи странно, но като че ли се налага да си спомним за някои парадигми от възрожденския период на ХІХ век. За Захари Стоянов обаче журналистиката

не може да служи за увеселение и удоволствие

да бъде комфорт на деня. Тя е дело насъщно - оръжие, но оръжие на обществото. Постановка, която подсказва, че човекът с перото, ако иска да е в унисон с обществото, следва да е в съзвучие с неговия бит, обичаи и поглед към заобикалящия го свят. Без да се робува на канони, но за да е позитивно, би следвало да е на висота. Като идея в името на красивото в житейския делник на негово величество човекът. В такива случаи ставаме съпричастни по възприемане продукта на журналистическото перо, подчинявайки се на философията на знатния руски пианист и обществен деец Антон Григориевич Рубинщайн, за когото "Писането е удовлетворение, печатането - отговорност." Защото, както звучи популярният израз от незнаен автор, "Думите отлитат, написаното остава". Разбира се, не трябва лековато да се пласира гласно изказ, от който боли и не може да се поправи, защото "Веднъж изпусната, думата не се връща назад", предупреждава великият римски поет Квинт Хораций. Така че от значение е както какво ще изречеш и не по-малко значимо е какво ще отразиш с перото.
Десетки и стотици са имената на възрожденските дейци, за които наред с революционната им дейност ги възприемаме като активни автори, публицисти, издатели, редактори, преводачи, журналисти... Изобщо творци на словото.

Може не всички да са на нивото на Раковски и Ботев

на Каравелов и Вазов, на Войников и Блъсков, на Попович и Филаретов, но всички те се вписаха с почерка си в българската възрожденска интелигенция. Да се докоснем до житейския път например на Иван Мънзов...
Иван Мънзов е роден през 1843 г. в Лясковец. Не е вярно написаното на няколко места, че е роден в Браила. Истината е, че е роден в Лясковец и когато той е 13-годишен, през 1856 г., родителите му се изселват в Румъния - по-точно в Браила. Така че Иван започва обучението си в България и го завършва през 1866 г. в румънската гимназия в Букурещ. Същата година със самочувствието, че може да бъде полезен на сънародниците си в Българско, приема да учителства в крайдунавския град Свищов. Почти веднага се свързва с революционно настроените негови акрани. Заради връзките му с революционната среда е хвърлен в Русенския затвор. Хубавото е, че престоят в зандана е за кратко време, но санкцията го амбицира и зарежда с по-голяма сила да се влее в строя на активните революционери. Още по-чувствителен става в това отношение, след като заради участие в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа брат му Димитър Мънзов е заловен и обесен. Чувствайки потребността

да продължи делото на брат си

Димитър, той се озовава във Втората българска легия в Белград - 1867-1868 г. След изгонването на легионерите от Белград Мънзов отива в Нови сад, където специализира печатарство. Той не може да се освободи от хъса към словото в това число и чрез перото. Подвластен на готовността да бъде полезен преди всичко на националноосвободителното движение, след краткотрайното престояване в Нови сад се установява в Букурещ. Тук веднага се включва в националноосвободителното движение, влизайки във връзка със знатните дейци в българската емигрантска среда. С голямо желание и подчертано задоволство помага в издаването на Каравеловата "Свобода". Активното и колегиално сътрудничество в революционния журнал се нарушава във времето, когато на хоризонта се появява десетият брой на изданието. Възникват нарушения на приятелството между Каравелов и Мънзов. Поводът е публикувана статия от Мънзов във в. "Право", засягаща някои проблеми с в. "Свобода". Самочувствието на Мънзов да отстоява собствените си позиции дори тогава, когато не съвпадат с идейните му приятели, е една от причините да се създават между тях тягостни взаимоотношения. Това се почувствало и при издаването от него и Киряк Цанков на хумористичния вестник "Тъпан" - издание с публикуване на хумористични бележки, закачки, политически прегледи, анекдоти и пр. Между другото Христо Ботев също нападнал Мънзов. Независимо от това той се задържал около Ботев, дори му пращал публикации във в. "Будилник". Интересна е Ботевата гатанка в "Будилник", адресирана към Мънзов: "Ти го биеш, ти го тласкаш, а то вика, другар съм ти! Що е то? Домну Мънзов тъпанарят."

Ала "тъпанарят" не се обидил

и когато по-късно, както е известно, емиграцията се разцепва (1875), Мънзов е на страната на Ботев. Като творец и революционер с твърди убеждения. При несъгласие с дадена позиция не се предава лесно, но и не отстъпва от идейните си убеждения. Верен е на течението на "Младите" в националноосвободителното движение. Не се поддава на укорите и на Каравелов, който в стихотворението си "Тъпанар", отпечатано в "Свобода", звучи така:
Станал беше и редактор!
Пишеше сатири
А днес пее и играе
Както му се свири.
Мънзов е подложен на критика като поет, но той си се изявява в поетичния свят. Освен във в. "Тъпан" с този жанр присъства и във в. "Дунавска зора", "Народност", в. "Право". "Тъпанарят" Мънзов е личност - образ на противоречията, но последователен в идеологията си до и след Освобождението. И не е случайно присъствието му в пантеона на българската възрожденска интелигенция, в енциклопедията на българската възрожденска литература и изобщо като цяло във възрожденската летопис. Именно и най-вече с личната си марка в словото и перото. Твърдо и безкомпромисно отстояване на националните интереси.
Иван Мънзов се изявява и като преводач, най-вече с повестта "Сватбата на хайдут Янча", с интерпретация за службата на френски офицер на турска служба по времето на Кримската война.
След Освобождението, веднага

в първите месеци на свободна България

той е на работа като финансов служител в първо освободеното селище Свищов (1877). Занимава се с търговска дейност, като се утвърждава в системата на митниците, първоначално в Свищов (1877), след това, последователно до 1885 г., е управител на Русенската и на Варненската митници. Специалистите в бранша дори го сочат като един от авторите на първия български закон за митниците, отразен на страниците на ДВ, бр.2 от 4 януари 1885 г. Освен това става съосновател на Българско параходно дружество във Варна (1899). През същата година открива в Русе Търговско-комисионерска фирма "Мънзов + Бабаджов" за доставка на английски дараци, плетачни машини, газови и бензинови мотори, парни машини и др. Един от основателите (1905) е на Русенската търговско-индустриална камара, като неин подпредседател и впоследствие, от 1905 до 1918 г., като неин председател. Към участието му във втория ешелон в управлението на свободна България трябва да прибавим Иван Мънзов и като народен представител в V-то ВНС през 1911 г. Умира в Русе.
Идущата 2018 г. на 29 ноември се навършват 100 години от неговата смърт.


"Тъпан", 1869 г.


420 лева, събрани благотворително от ученици в 9 клас на частната езикова гимназия "Проф. д-р  Васил Златарски", ще бъдат предадени във фонда на Народната библиотека за реставрацията на едно от най-интересните издания от Възраждането – сатирично – хумористичния вестник "Тъпан". "Тъпан" е орган на младите български емигранти в Влашко, сред чиито сътрудници са били Христо Ботев и Хенрик Дембицки (из информация от 2012 г.)