Родословно дърво
Историята на една австрийка и нейния български съпруг
Съдбите, приносът и потомците на няколко чуждестранни специалисти, дошли да помагат на новата българска държава след Руско-турската война от 1877-1878 г.
/ брой: 162
Веднага след Освобождението от османско владичество у нас се явява огромна необходимост от хора, способни да осигурят нормалната дейност на институциите и административните структури на новосформираната българска държава. Идват много чехи, руснаци, по-малко хървати, унгарци, швейцарци, австрийци. Съществувало изискване чуждестранните специалисти да бъдат одобрени от Народното събрание, те били подлагани на внимателен подбор. А следващото повествование е посветено по-конкретно на австрийците.
За двадесет години цялата централна част на Русе е застроена с модерни и пищни във външната си украса представителни сгради от работещите по това време у нас австрийски архитекти, както и техните чешки, немски и италиански колеги. Групата представители на традиционната Виенска школа са най-многобройни. Те налагат силно влияние на австрийския необарок в първите десетилетия след Освобождението.
Стилът прави впечатление на нашия нов елит. Двама добри негови представители са ангажирани със строителството на княжеския дворец в София - Грюнангер и Румпелмайер. Виктор Румпелмайер построява към стария конак от турско време ново крило, оформящо фасадата към площада. Цялата останала сграда преустройва фасадно и функционално, придавайки й всички белези на виенския необарок.
Под ръководството на Грюнангер е построено жилищно крило, за да се разширят княжеските апартаменти. Първоначалните планове на двореца в Евксиноград са изработени също от Румпелмайер.
През 1883 г. се налага да бъде построена нова сграда за висшата ни законодателна институция. Изработването на плановете й е възложено на Йованович (виенски архитект с български произход). Негово дело са и първите гимназии в София (класическата), и в Лом. В Русе практикува и виенският архитект Едуард Винтер. Работи по няколко банки и застрахователно дружество "България". Колегата му Швамберг пък има заслуги в проектирането на сградата на държавната печатница през 1882-1883 г.
Редица видни личности в тогавашното общество - Гешев, Яблански, Пулиев, Сърмаджиев, Хаджикалчев, възлагат на архитект Грюнангер да изпълни проектите на техните къщи. Приносът на всички тях е в създаването на нов тип сгради, във въвеждането на нови строителни материали. Старите ориенталски градове изчезват. Обликът им постепенно става европейски.
Освен учители и архитекти у нас има австрийци, специалисти в музиката, както и в немалко други области. Не липсват и авантюристи, и хора, неуспели да се реализират в собствените си страни, спекуланти и дребни измамници. Константин Иречек споменава в дневника си за двама свои съотечественици-авантюристи (родната му Чехия тогава е част от Австро-Унгарската империя).
Тръгнали към Княжество България без никаква предварителна информация или покана: "Някой си Херинек тръгнал с лодка от Линц до Оршова и оттам с параход и пеша до София, гдето бил в двореца, друг (учител) тръгнал пеша от Баково до Виена, с кола до Пеща, на лодка до Рахово и пеша до София, гдето сега бил фигурант в града."
Ние обаче ще разкажем малко по-подробно за една дама и нейните потомци. Тя съвсем не е авантюристка и идва доста по-късно. Жозефина Кроненберг е родена в Залцбург - града на Моцарт. Тя е графиня - дъщеря на баронеса и австрийски граф. Завършва Виенската консерватория и това вероятно е съвсем естествено, като знаем кое е родното й място. А всичките й братя са капелмайстори в Залцбург.
През 1926 г. младата дама тръгва сама на екскурзия по Дунав, посещава Пловдив. В столицата отсяда в хотел "Париж" - в самия й център. За България знаела само, че има братовчедка там. Разболява се обаче и й се налага да постои по-дълго. Собственик на половината хотел е Киро Тосев, търговец на тютюн. Той е съученик на Христо Смирненски. Със семейството му са бежанци от гръцка Македония. Баща му е обущар. Момчето завършва Солунската гимназия. В България идва 16-годишно. Заживява с родителите си в София. По-късно купува хотели, става един от най-богатите търговци у нас. Във времето, когато да имаш автомобил е лукс, той има два мерцедеса - бял и черен.
Но да се върнем към началото. Киро харесва австрийското момиче. Трудно му е обаче да разговаря с нея. Тя знае немски и френски език, а той - турски и гръцки. Превеждал им негов приятел адвокат. И така двамата млади разкриват чувствата си. Женят се. Сватбената церемония е в черквата "Св. Неделя".
Идва обаче 9 септември 1944 г. Като всяка промяна, като всяко начало и той носи своите простъпки, крайности. Национализирана е цялата собственост на фамилията. Новите управници казват на Жозефина: "Вие сте фашистка, ще ви пратим на заточение в Сибир, а децата ви са българи, те ще останат тук!" Разтревожена, тя умира за 48 часа на 48 години. Наистина - в България се раждат и четирите й деца. Чувства се добре във втората си родина. Но им разказва за родното си място, много им говори за детството си, за родителите си, за походите в Алпите. Много й е мъчно за родината, все плаче. Тя не общува с други австрийци в България (по онова време те не са особено много).
Пренася в новия си дом и новата родина някои австрийски традиции. На Коледа например приготвя кнедли. Най-голямата й дъщеря не ги обичала, а по-малката казвала: "Мамо, хубави са, защото ти си ги правила".
Сестрите и майката на Жозефина остават в Австрия. Тя обаче никога вече не се връща в родината си - погребана е в Петрич. Поддържа връзки с близките си чрез писма. Сестрите и майка й идват на гости в България. Австрийската баба говори с внуците си на австрийски немски.
Жозефина обичала живота на село. Шиела дрехи на хората от село Ключ (където семейството летува), била привързана към тях. Черпела бедните деца със сладкиши. Хората от Ключ и Петрич я обичали много. Тя е добра - макар и много богата, дава душата си за бедните хора. Веднъж направила козунаци за едно циганско семейство в Петрич, където съпругът й има къща. Учи децата си да бъдат хора, строга е към тях, държи на дисциплината, води ги доста често на опера.
Непосредствено след нейната смърт четирите й деца - най-малкото, синът й Божидар, е на седем години, заедно с баба си и дядо си (80-годишен) са изселени в Твърдица. Съпругът на лелята на децата ги намира, те пътуват с конски вагон, той успява да ги види. Най-голямата дъщеря - Надежда, е на 18 години, вече е завършила гимназията в Петрич. Тя започва да работи. По-късно, след като дълго време не й позволяват да учи каквото тя пожелае (майка й е австрийка, а баща й - богат), тя завършва полувисше педагогическо образование в Сливен. След това работи като начална детска учителка в доста села из цяла България.
И четирите деца на Жозефина Кроненберг искат да завършат висше образование. Успява да го направи само синът Божидар. Той работи като учител по история и география в спортното училище в София. Сестрата Анна е архитектурен техник, а Лилия - лаборантка.
И трите, макар и вече възрастни, са живи и здрави. Най-голямата - Надежда Величкова, живее в Перник.
Не можем да завършим историята, без да разкажем за децата им - внуците на Жозефина Кроненберг.
Синът на Надежда - Марио Кроненберг, е кръстен на Марио Каварадоси - герой от операта "Тоска", и на оперния певец Марио дел Монако. Фамилията Кроненберг приема, когато живее и взема паспорт в Австрия (такъв е законът). Завършва Института по съобщения (сега Колеж по телекомуникации), а после и електронна техника в Техническия университет. Живял е и е работил в Швейцария, където има бизнес.
Дъщерята на Анна Пенкова (сестра на Надежда Величкова) - Мария Кадуф, е работила в Швейцария като управител на голям търговски център. Има двама сина, съпругът й е швейцарец. За съжаление преди време е починала. Нейният брат Антон е техник по двигатели с вътрешно горене. Вече не работи - по здравословни причини.
Ралица - дъщерята на Божидар (брат на Надежда Величкова), живее в Цюрих. Съпругът й е немец, лекар по професия. Нейният брат Кирил също е завършил колеж по съобщения.
Така следва своя ход, но не свършва дотук, историята на един род, чието начало е поставено от една австрийка и от нейния български съпруг...
Една от двете коли на дядо ми - имал е черен и бял мерцедес, снимана пред къщата ни в Петрич на ул. "Пере Тошев" 11 (снимка от преди войната около 1934 г.)
Баба ми Нина и прабаба ми Анна до леглото на сваления над Беласица австрийски граф Цукастел Кастел, женен за датска принцеса, за който баба ми се е грижела всеотдайно до смъртта му (починал е в следствие на измръзване) (1941 г.)
Мама и баба ми (с шапката зад нея) на гроба на немски войник