Историята на децата от Белица

Николая Кокарешкова

Никой от семейството ми досега не е говорил публично за тази жестокост. Всеки един от сем. Кокарешкови е имал своите аргументи, а главният е болка. Днес, пишейки тези редове, разказвайки историята, също ме боли. Никой от семейството не поиска реваншизъм. Никой от семейството не поиска власт. Никой не живя охолен и богат живот. И никой няма да го направи.
Двете деца от Белица Васил и Сава Кокарешкови са братовчеди, бедни деца. Помагали с каквото могат на партизаните. Отряд "Никола Парапунов" е имал десетки партизани, по-голямата част са от Белица. Васил и Сава ги познавали и били редовна свръзка между тях и близките им. Но били предадени, заловени и откарани в полицейския участък в Разлог. Бити и измъчвани жестоко, те не казали нищо за никого, не отронили нито дума. Останалите живи партизани доскоро със сълзи на очи говореха за двете ятачета. Мълчанието им озверило Николчев - началник на полицейския участък в Разлог. И, както той сам признава пред Народния съд, нарежда децата да бъдат ликвидирани, а следите от тях заличени. Когато научават в Белица, че децата са убити, съсипани бащите им отиват в Разлог да искат телата, за да ги погребат. Капитан Николчев им показва външните тоалетни и им казва: "Рийте". Оттам обаче бащите вадят само отрязаните глави. Телата били хвърлени на кучетата в полицейския участък...
Убитите по този жесток начин са деца. И няма човек, който да не си задава въпроса: "Защо?" Та едно дете няма понятие от политика. Но усеща кое е справедливо и кое не. Коя е била тази власт, която е позволявала безнаказано да се убиват хора?... И днес до училището в Белица стои паметникът на двете деца. На стръмния баир до църквата, където са гробищата на Белица, е и гробът на децата. Гроб, в който са положени главите. Всеки, който мисли, че срещу него е проявена репресия или жестокост, съм готова да го заведа до този гроб. За да разбере, че мъртвите трябва да почиват в мир. А историята трябва да се помни. Цялата!