История на илюзиите и тяхното крушение

"Пътеписи на идеи" е едно от заглавията, които Любомир Левчев е възнамерявал да постави на своя нов роман. И то наистина точно формулира идеята на книгата - да проследи как личните идеи се сменят заедно с обществените и по какъв начин обществените идеи се превръщат неусетно и дори неосъзнато в лични, за да станат критерии за нравственост и поведение в живота.
Лесно е да се каже, че "Панихида за мъртвото време" е животопис на един отрязък от живота на голям поет, вложена в историята на обществото от последните тридесет години - история на крушението на една система, на усилията тя да бъде реформирана и подобрена, както и на това как идеите за справедливо устройство на обществото биват съзнателно или несъзнателно, обективно или по субективно желание изкривявани и умъртвявани. Времето, което Л. Левчев си припомня в романа, е мъртво. То вече дори сякаш повече не подлежи на анализ и затова романът не търси причините за сполетялата го болест и смърт. Панихидата е заупокойно богослужение за мъртвия. И на пръв поглед нищо повече. Казват, че умрелият човек живее, докато го помнят живите. А изминалото време? Историята не е ли измислена, за да не забравяме миналото? Т.е. не е ли тя една вечна панихида?
Любомир Левчев разказва за това време, като го пречупва през собствения си живот в политиката и литературата. Не само човек преминава през времето, но и времето преминава през човека. Така човек и време заживяват заедно, един друг "се обръщат" според израза на великия Васил Левски и създават историята. Но и поставят въпроси, на които ние днес сме длъжни да търсим верните отговори. Първият въпрос е дали наистина времето умира. Т.е. дали създаваното и енергията, вложена във всичко, което човек изгражда, изчезват без следа, сякаш никога не са били? Особено в културата, в духа и общественото съзнание.
Любомир Левчев признава още в началото, че е бил завладян от модната през 60-те и 70-те години на ХХ век идея за конвергенцията, т.е. за сливането на двете системи и създаването на някаква нова обществено-икономическа и политическа система, която да вземе най-доброто и от двете. И по същество е решил да работи за нейното практическо осъществяване. До такава идея очевидно стигат и Людмила Живкова, и целият реформаторски блок в тогавашната власт. А може би и самият Тодор Живков?... Въпросът е бил как да се осъществи "от наша страна" тази конвергенция. Тя очевидно е била разбирана като "вливане" на капитализъм в социализма, поставяне на социализма върху нови икономически основи, като бъде "отворен" към европейските и американските ценности. Най-напред е трябвало "да се разклати" системата и да се направи податлива на външни влияния; да се освободи от догматизма и се погледне трезво на системата. Новото поколение интелектуалци и политици знаят, че тя е в криза и че е изправена пред сериозни, а може би и непреодолими, препятствия. Не случайно Людмила Живкова е казвала, че ще се наложи един ден да се работи без Тодор Живков - не само когато физически няма да го има, но и когато други ще са принципите на общественото устройство. Случайно ли е, че е имала желание да покани в България папа Йоан-Павел II и дори е възложила на Л. Левчев при посещението на българската делегация във Ватикана по случай 24 май да поиска от него лична среща и да му съобщи, че е добре дошъл в България. 
Елемент от осъществяването на въпросната конвергенция за Л. Левчев са и международните писателски срещи "Мирът - надежда на планетата". Признанието в книгата е особено важно и хвърля светлина върху невидимото във видимите обществено-политически и културни процеси през въпросния период, които и у нас не се възприемаха еднозначно и с възхищение.
За Любомир Левчев постигането на тази цел преминава през международните писателски срещи, защото те събират хора с различни, дори противоположни политически идеологии, естетики, обществено положение и влияние. В България идват хора, които просто е било невъзможно да си помисли някой, че ще гостуват на страната ни и които съвсем не са дружелюбно настроени към социализма и СССР. Намерена е сполучлива формула, която обединява различията, допира крайностите и намира модуса на разбирателството.
Но няма как да не ни мине през главите мисълта, че това в някаква степен е позната от предишни времена великобългарска мания, която донесе толкова беди на народа и държавата ни. Безспорно е, че системата е трябвало да се реформира, за да излезе от безизходицата, в която бе попаднала. За осъществяването на такава грандиозна задача обаче е необходима друга воля и други идеи. А виждаме, че реформаторското крило на властта търси изхода в източната мистика, в немощните теории за конвергенция, в езотериката -  т.е. извън реалността. Това няма как да не предизвика гнева на по-големите и силните на деня - особено на СССР. И не само. Защото, първо, им се отнема инициативата, а второ, показва се тяхната безизходица и идейна немощ. Реформирането на социализма не можеше да стане единствено в България и дори не бе позволено да започне оттук. С мегаломанските по същество намерения самата Л. Живкова влиза по-надълбоко в тресавището. Несъгласието на Съветския съюз не идва толкова от старческия консерватизъм на неговите ръководители, колкото от безплодната провокация на езотериката и източния мистицизъм в побългарен вариант. Там очевидно не се възприема и гримираната и неафиширана пряко великобългарска идея - този път изразена като желание България да бъде своеобразен идеен, духовен и културен център на Европа и дори на света. По замисъла на Людмила Живкова тя трябва да концентрира в себе си новите тенденции за "конвергенция" и създаване на нова цивилизация. Европа и САЩ нямат нищо против да поддържат този вътрешен в социалистическата система конфликт (но не повече!) и затова не само участват в международните писателски срещи и в асамблеите "Знаме на мира", но и високо ги оценяват като носители на новото.
Любомир Левчев рисува грандиозна картина на идеологическата ситуация от онова време. Разказът му е потресаващо свидетелство за дълбоките процеси в историята. Но тази картина показва и абсурда на времето и на българските амбиции да участваме в историята с роля, която не ни е отредена и която очевидно не сме в състояние да изиграем. И тук трябва да отчетем като най-ярко постижение в романа образа на Тодор Живков. В "Панихида на мъртвото време" той формално не е главният герой, но косвено - да. Потресаващ е този образ в романа: силен, но и вече покрусен от осъзнатото си безсилие в края на отреденото му от историята време. Той се е радвал на амбициите и делото на дъщеря си, но е разбирал безперспективността на нейните действия. На него му е било ясно докъде ще достигне линията, по която се движи тя. Затова не е случайно, че след смъртта й постепенно отстранява повечето от приятелите и съратниците й. Прави го не само под натиск от Москва (такъв очевидно е имало), но защото е виждал резултатите и опасностите за системата.
Разбира се, главният герой на романа е самият автор и то не толкова като конкретна личност, а като събирателен образ на писателя и интелектуалеца от времето след 60-те години на ХХ век. Трябва да подчертаем, че и в трите си романа Любомир Левчев е вещият тълкувател на собствената си поезия, като я поставя в контекста на епохата.  Поет от неговия ранг има право на такъв подход към самия себе си - той може да определя кой е и какво е допринесъл за литературата и историята! Има съзнание за себе си и за собствената си значимост като един от най-големите български (а и европейски) поети от втората половина на ХХ век. Но за него тази значимост не е стойност за литературознанието, защото не е просто поет, а обществен деец, интелектуалец, натоварен с отговорни обществени задачи, субект от историята. Като поет той вижда смисъла на своето творчество и бъдещето на българската литература в общоевропейски контекст. Той е убеден, че тя не бива да остане затворена в тесни рамки, че трябва да я познават в света, да говорят за нея, да издават нейните видни представители. А самата тя  да се превърне в средоточие на Изтока и Запада, в кръстопът на различни типове мислене. Така ще придобие друг живот и сигурно бъдеще.
Разбира се, новият роман на Любомир Левчев трябва да се разглежда и чисто литературоведски, за да се видят неговите жанрови особености. Той очевидно налага нови форми на романа, придава му не просто документалност, а го връща в реалността, за да го направи истинско свидетелство на историята. Но това е предмет на друг анализ.
"Панихида за мъртвото време" е книга, предизвикваща размисли и изискваща размисъл. А това вече е качество, което не всяка литературна творба притежава.