Истината за дюните на Несебър

Ясен Бояджиев

29 декара държавна земя, намиращи се в защитена територия край морето, бяха продадени на много по-ниска от пазарната цена. За тази скандална сделка бяха обвинени, естествено, предишните управници. Истината обаче е друга.

Дюните край Несебър ще бъдат запазени, обяви тържествено премиерът няколко дни след избухването на скандала. За спасяване на дюните обаче е късно, поради простата причина, че там дюни вече няма - тракторите вече заравниха терена.

Какво спасяват - дюните или имиджа си?

Така наречените „инвеститори”, изпратили тракторите, очевидно са се надявали, че и заравняването ще мине незабелязано в празничната суматоха - също като сделката за земята, финализирана дискретно и светкавично в последния работен ден преди Коледа. Не щеш ли обаче, работата се разчу - снимки плъзнаха в интернет и стигнаха до медиите, които по празниците бяха изгладнели за новини. (В скоби казано, ако някои от тях знаеха докъде ще се стигне, със сигурност щяха да се въздържат да се занимават с темата.)

Тогава тракторите спряха и започнаха пресконференциите, интервютата, обясненията и оправданията. И така вече десет дни, от сутрин до вечер. Под мотото „спасяване на дюните” очевидно се търси начин да бъде спасен благовидният имидж на управляващите. Но и тази работа изглежда неспасяема. Колкото повече се обясняват, толкова повече затъват - като буксуващ в пясъка автомобил.

Защитната теза е стандартна: за всичко са виновни предишните. Тази теза обаче, освен че за три години и половина е вече крайно изтъркана от употреба, в случая не е и съвсем вярна. Вярно, участието на предишните управляващи е безспорно - по тяхно време са създадени „правилата”, правещи възможни подобни безобразия, тогава са направени и първите стъпки в тази сделка. Тъй че точно те сега нямат никакво право да говорят.

Но пък новите власти не само не спират процедурата, но дори правят всичко необходимо за успешното й завършване, като същевременно със законодателните си действия и бездействия оставят непокътнати наследените порочни „правила”. Въобще, случаят е пример за забележителна приемственост във властта.

Наследено - продължено

Тази приемственост може ясно да се проследи в две посоки. Едната е екологичната. Според версията на днешните управляващи, назначени от предишното правителство лица са си затворили очите за наличието на дюните и са позволили тяхното ликвидиране. Само че, както се оказа, срокът на издадената през 2007 година екооценка е бил изтекъл и последното, решаващо за финализиране на сделката екологично разрешение, е издадено от назначен от сегашното правителство еконачалник - по същия светкавичен и безропотен начин. При това вече не за 30 къщи с 400 обитатели, а за 124 къщи с 1 800 обитатели.

Сега, казва днешният строителен министър, спешно ще внесем законови промени, с които ще забраним строителството върху земи, квалифицирани като дюни. Такава забрана обаче отдавна съществува в Закона за устройството на Черноморското крайбрежие. Само че за да бъде тя ефективна, законът изисква да бъде изработена кадастрална карта на крайбрежието, в която да бъдат посочени и всички дюни. Но такава карта няма, за което и днешните управляващи не са си мръднали пръста през последните три години и половина.

Въпрос с понижена трудност

Освен екологичната, случаят с разораните несебърски дюни има и друга, още по-скандална и неудобна за днешните управляващи страна. Затова, за да отклонят вниманието от нея, те непрекъснато говорят за дюните, но не казват почти нищо за самата им покупко-продажба, под която стои техният подпис. Държавата продава въпросните 29 декара в края на ноември миналата година, а още на следващия ден купувачът ги препродава на няколко пъти по-висока цена - по-близка, но все пак под реалната пазарна цена на имота. Защо държавата лъже сама себе си с няколко милиона лева, е въпрос с понижена трудност. По-важният въпрос в случая е защо въобще е възможна сделка с държавно имущество без търг, без конкуренция, на точно определено, заявило желание лице. „Защото законът ни задължава”, оправдават се днешните управляващи. Но пропускат малката подробност, че въпросният закон е приет от самите тях. Когато през 2011 г. Законът за горите беше изцяло променен, текстовете, разрешаващи и даже задължаващи министъра на земеделието да продаде без търг части от горския фонд на изявило желание за това лице, отпаднаха. В преходните и заключителните разпоредби на закона обаче, кой знае защо, по предложение на земеделското министерство бе записано, че започналите по-рано процедури се довършват по стария ред, ако кандидат-купувачът е подал искане да закупи съответния имот преди влизането в сила на закона или даже три месеца след това.

След дъжд качулка

Така наследената от предишните схема, позволяваща подобни далавери, бе напълно съзнателно запазена въпреки гръмките обещания на управляващите. Днес се оказва, че става дума за 3 500 случая. Колко от тях са вече „благополучно” приключени и колко още „дремят” в очакване на удобен момент, никой не казва.

То и за несебърския случай никой нямаше да разбере, ако един буден въпреки празниците местен гражданин не беше изпратил снимки на един активен природозащитник, който пък ги разпространи в интернет.

„За радост и на еколозите, и на българите е, че има такъв премиер, който веднага праща проверките и спира процедурите”, заяви скромно министър-председателят тези дни. В случая обаче радостта е малко попресилена. Защото проверките са „след дъжд качулка”, а спирането - временно, несигурно и съмнително.