Имам чувството, че цялата страна е на системи

Михаил Жванецкий
сатирик

Как да се обясни надеждата в човешкото сърце?

Никак. Човек се надява, и животното се надява. Никой не иска да загине.

Овцата се надява. Вълкът се надява. Те бягат от нещо. Значи, че се надяват.

В морето плуват плъхове, хора, офицери... Значи - надяват се.

Който иска да живее, неволно прави нещо за това.

Когато е направил всичко - лежи или плува и мисли какво още би могъл да направи...

Точно това е надеждата, сър, този план - дори и неосъществим, но план. Дори ако се състои само от думите: "Трябва да измисля нещо". Човек така си казва.

Нещо казва на бялата мечка: "Ще изплуваш, ще изплуваш, трябва да плуваш".

Какво и е хубавото на надеждата? Тя кара всичко живо да се "мята диво" със сетни усилия.

И точно в това е гениалният замисъл: при сетното усилие вече не е толкова страшно да се умре.

* * *

Интересно. Пиша само за това, което мен ме вълнува.

Мислех си - ще напиша и ще престане.

Написах.

А не спрях да се вълнувам.

Защо го написах всичко това? Ето това ме интересува.

Защо това, което ме вълнува, да вълнува и хората?

Ето какво ме вълнува.

Ако това не ги вълнува, защо пиша това, което ме вълнува, ако, след като го написах, не спрях да се вълнувам?

Ясно ли се изразявам?

Ако пиша не за да облекча своята душа, то тогава защо?

Защо да развалям настроението на другите?

Събота. Хората са по вилите и лозята. Те искат да се хранят със зеленчуци и аз искам да се храня със зеленчуци.

Но не ми дава покой това, което ме вълнува.

Ами, вълнувай се тогава. Лежи и се вълнувай.

Политически избори. Човешки избори. Измами в сметките. Преброяване. Пожари. Сблъсък на един влак с друг отзад. Сблъсък на една кола с друга отзад на отсрещното платно. Падане на самолети в затънтени райони. Преследване на два заека от танкове.

Отхвърляне на тежкоболен човек от вратата на болницата.

Търсене на доктор, който може поне нещо да лекува.

Борба с усещането, че цялата страна е на системи, но с клизма. При това накрайникът е в нас, а чашата - в другите страни.

Защо искам освен себе си да развълнувам с това и всички други, които така или иначе го знаят? Някои по същия или по никакъв начин?

Вероятно така, както когато те пътуват, си купуват билети, свалят връхната дреха и сядат да слушат това, което отдавна знаят, а аз отдавна го говоря.

Защото искаме да се видим и да се чуем един друг.

Те ми отговарят с длани.

Аз им пиша също с ръце. Които са командвани от сърцето и главата.

И нека да кажа главното. Ние не живеем зле, ако това ни вълнува.

* * *

Животът изтласква хумора. Животът изпълва автора.

Хуморът е спасение, когато има пролука между живота и спасението от него. Или когато срещаш друг живот. Или когато си млад и истинският живот още само те заплашва с грубата си ръка. Ти си весел и се шегуваш конкретно.

Постепенно конректността се обобщава, изводите се оформят, работата на часовника не само се чува, но и се вижда. И ти чувстваш как изводите търсят изход. А изводите може да са весели, но не и смешни.

Да се събират изводи е като да се събират вещи.

"Събирайте си вещите, краят на света е определен за 23 септември".

Правилно. Защо тогава да си събираме вещите? Нека да си съберем изводите!

Краят на света е нещо весело и все искаш да се шегуваш с него.

Някак си всичко става наведнъж, никой не изпраща никого.

Но по-добре е всичко все пак да се е случило.

Втория път - не е интересно. А третият път - дразни и убива хумора.

Някой се шегува с нас, а ние вярваме.

По дяволите хумористите!

Трябва да се живее!

Списание “Огоньок”, 06.02.2012