Има ли в Европа повече координация след Лисабон?

До 2009 г. структурата на Европейския съюз (ЕС) се състоеше от три стълба - Европейските общности, Европейската външна политика и политика на сигурност (ЕВППС) и Полицейското и съдебно сътрудничество по наказателноправни дела (ПССНД). Докато първият стълб беше наднационален, другите два представляваха форми на международно сътрудничество, при което основната роля играеха страните членки. С договора от Лисабон тази структура беше премахната, а ЕС получи статут на юридическо лице. Европейските общности бяха разпуснати, в областта на ПССНД беше въведена наднационалната процедура на вземане на решения, а ЕВППС беше преименувана на "обща" и запази междудържавния си характер. Основната цел на договора от Лисабон беше увеличаването на кохерентността във външната политика на ЕС.
Думата кохерентност произлиза от латинското "cohaerere" и означава взаимовръзка. Противоположна на нея е думата кохезия, като разликата се състои в посоката на действие. Докато кохезията е ориентирана навътре, то кохерентността е винаги насочена навън. Във връзка с външната политика на ЕС Хорст-Гюнтер Кренцлер и Хенинг Шнайдер предлагат следната дефиниция на кохерентност: "Коорднирано поведение, базирано на разбирателството между ЕС и страните членки, при което се използват съвместими методи за преследването на дадена цел и се постига непротиворечива външна политика."  Според Саймън Нътал във външната политика на ЕС съществуват три нива на кохерентност - хоризонтално, институционално и вертикално.  Хоризонталното обхваща координацията на външнополитическите мерки в рамките на трите стълба на ЕС. Институционалното представлява предизвикателството от паралелното съществуване на процесите на наднационално и междудържавно вземане на решения и координацията на различните външнополитически инструменти на ЕС. Вертикалното пък представлява координацията на външната политика на ЕС с тези на страните членки. Стремежът за постигане на кохерентност в областта на външната политика на ЕС има дълга история. За първи път думата кохерентност е употребена в официален документ на Парижката среща на държавните и правителствени ръководители през 1974 г. Още тогава те стигат до извода, че трябва да има координираност между дейностите на Европейските общности и Европейското политическо сътрудничество. Същото заключение може да бъде открито в текстовете на всички досегашни европейски договори. За осигуряването на различните нива на кохерентност през годините бяха създадени

легални инструменти

структури и задължения. Пример за легален инструмент са инструментите в рамките на ОВППС (общи позиции, общи решения и общи стратегии), които бяха въведени с договорите от Маастрихт и Амстердам. С втория договор беше създадена и позицията на върховен представител на ЕС, която е пример за структура, целяща да даде на външната политика на ЕС един облик и глас. Пример за задължение пък е член "C" от договора от Маастрихт, според който: "Съюзът, в частност, подсигурява единство във всички свои действия на международно ниво в рамките на насоките в политиката в областта на своите външни отношения, сигурността, икономиката и развитието. Съветът и Комисията са отговорни за осигуряването на това единство и си сътрудничат за постигането на тази цел. Те осигуряват осъществяването на споменатите насоки в политиката, като всяка институция действа в съответствие с нейните правомощия."
Какво промени договорът от Лисабон по отношение на различните нива на кохерентност? Първо, с премахването на тристълбовата структура хоризонталното ниво престана да съществува. Второ, от 2008 г. върховният представител иззе позицията на заместник-председател на Европейската комисия (ЕК), отговорен за външнополитическите въпроси. Освен това той пое председателството на формацията на Съвета на ЕС по външните работи. Върховният представител получи задачата да координира всички външнополитически мерки на ЕС, като по този начин беше създадена предпоставка за подобряване на кохерентността на институционално ниво. В същата насока беше създадена и Европейската служба за външна дейност (ЕСВД), която е пряко подчинена на върховния представител и има за цел да го подпомага в неговата дейност. За пръв върховен представител беше избран европейският комисар по търговията Катрин Аштън. Трето, договорът от Лисабон въведе позицията на председател на Европейския съвет, който пък от своя страна беше признат за орган на ЕС. Председателят трябва да обединява европейските лидери и да се стреми към постигането на компромис по въпросите на външната политика, когато единството на вертикално ниво не е налице. Тази нелека задача беше възложена на белгийския министър-председател Херман Ван Ромпой. Изборът на Аштън и Ван Ромпой се базираше на принципа на "най-малкото общо частно" и беше посрещнат доста негативно в Европа, тъй като англичанката и белгиецът нямаха дипломатически опит и бяха познати предимно в собствените си страни.
Успяха ли тези промени да повишат кохерентността във външната политика на ЕС? За отговора на този въпрос трябва да бъдат проследени действията на Евросъюза в ситуации, които засягат както ОВППС, така и наднационалните външнополитически области. В този смисъл най-подходящите примери са външнополитическите кризи и конфликти, тъй като те изискват обща позиция и ако се наложи, общо действие на Съвета на ЕС. Освен това по време на конфликти и след тяхното разрешаване ЕС може да реагира с помощ за развитие, хуманитарна помощ, нови търговски договори и мерки срещу имиграцията (ако са необходими). Договорът от Лисабон беше официално подписан на 13 декември 2007 г., но заради проблемите с неговата ратификация той влезе в сила чак на 1 декември 2009 г. Херман Ван Ромпой и Катрин Аштън заеха своите позиции на 1 януари 2010 г., но изграждането на ЕСВД отне година и тя започна да функционира едва в началото на 2011 г. Само няколко месеца по-късно Евросъюзът беше изправен пред две граждански войни в Средиземноморския регион - в Либия и в Сирия. Последиците от договора от Лисабон върху кохерентността на ЕС ще бъдат разгледани на базата на неговата външна политика спрямо тях. Общият брой на жертвите в двете арабски държави към днешна дата надвишава 60 000, а сблъсъците в Сирия все още продължават.

Вертикална кохерентност

В началото на март 2011 г. Херман Ван Ромпой взе инициативата в свои ръце и свика извънреден Европейски съвет, на който беше обсъдена ситуацията в Либия. До този момент в историята на ЕС имаше само три подобни случая - след атентатите от 11 септември и след войните в Ирак (2003) и Грузия (2008). По този начин белгиецът принуди държавните и правителствени ръководители да седнат на една маса, за да анализират своите опции. Общата позиция на Европейския съвет тогава се сведе до осъждането на насилието над цивилното население и настояването за неговото незабавно прекратяване. Същевременно Евросъюзът призова Муамар Кадафи да се оттегли от властта и призна либийския Преходен национален съвет (ПНС) за политически събеседник. Това се случи само ден, след като Никола Саркози едностранно призна ПНС за единствен законен представител на своя народ, без да консултира с останалите страни членки. Френският президент имаше личен интерес да подобри своя имидж в собствената си страна, като се представи като противник на диктатори и пазител на човешките права. Това разминаване на мненията не можа да бъде избегнато от Ван Ромпой и липсата на вертикална кохерентност в ЕС си пролича. На 17 март 2011 г. Съветът за сигурност на ООН прие резолюция 1973, забраняваща полетите над либийското въздушно пространство и разрешаваща употребата на всички необходими средства за защита на цивилното население. За резолюцията настояваха основно Франция и Великобритания, които изнесоха част от тежестта на въздушната интервенция в Либия в рамките на НАТО. Няколко дена след приемането на резолюцията Европейският съвет я подкрепи в своя декларация. По този начин беше потвърдено, че определени европейски столици определят външнополитическия тон и че ЕС трябва да избира дали да го следва или не.
По отношение на гражданската война в Сирия в рамките на ЕС съществуваше още от самото начало консенсус, че международна военна интервенция не е уместна. За това имаше редица обективни причини като заплахата от вето на Русия и Китай в СС на ООН, големината и ресурсите на сирийската армия, близостта на Сирия до конфликта в Близкия изток и топлите отношения между Сирия и Иран. По този начин на Ван Ромпой не се наложи да полага големи усилия да обединява европейските лидери. Изявленията на белгиеца и на държавните и правителствени ръководители в ЕС до голяма степен се припокриваха в осъждането на насилието, настояването за политически преход и одобряването на санкциите, предложени от Съвета на ЕС по външни работи. През юни 2012 г. Ван Ромпой и председателят на Европейската комисия Жозе Барозу се срещнаха с руския държавен глава Владимир Путин в Санкт Петербург, но не успяха да го убедят да изостри своя курс спрямо Сирия. През последните месеци Франция и Великобритания на няколко пъти индикираха, че вече не изключват опцията за военна интервенция. Само преди няколко дни пък Франсоа Оланд копира действията на Саркози като стана

първия европейски лидер

който едностранно призна обединилата се в коалиция сирийска опозиция за легитимен представител на своя народ. Френският президент обяви също, че ще разгледа възможността за въоръжаване на сирийската опозиция, след като тя сформира преходно правителство, като по този начин се дистанцира от позицията на ЕС.
На институционално ниво реакцията на ЕС спрямо гражданските войни в Либия и Сирия беше сходна. Катрин Аштън беше първият европейски политик, който на 20 февруари 2011 г. в официално изявление от името на ЕС осъди действията на Муамар Кадафи срещу протестното движение в неговата страна. Седмица по-късно Съветът на ЕС по външни въпроси наложи оръжейно ембарго над Либия, което беше на няколко пъти разширено с други санкции през следващите месеци и особено след приемането на резолюция 1973 от СС на ООН. Спрямо Сирия първият пакет със санкции беше предложен в началото на май 2011 г. Оттогава досега бяха приети още 18 пакета със санкции, последният от които на 19 октомври 2012 г. ЕК реагира с активирането на два от своите инструмента - хуманитарната помощ и механизмът за гражданска защита, използван за евакуацията на граждани на ЕС още през февруари 2011 г. В Сирия механизмът беше активиран на два пъти - през април 2012 г. в Турция и през септември 2012 г. в Йордания, за да помогне на двете държави да се справят с вълната от сирийски бежанци.
Външната политика на ЕС спрямо гражданските войни в Либия и Сирия показва, че три години след влизането в сила на договора от Лисабон проблемът с вертикалната кохерентност все още не може да бъде разрешен. Въпреки че външната политика на ЕС е резултат от единодушието между държавните и правителствени ръководители, страните членки би трябвало да следват начертаната обща линия. На практика обаче отделни европейски столици публично заемат определена позиция и чак тогава се мисли за формулиране на външната политика на ЕС. По този начин позицията на председател на Европейския съвет в сферата на външнополитическите въпроси се обезсмисля.
В сферата на институционалната кохерентност нещата седят по различен начин. Като цяло може да се каже, че по време на гражданската война в Либия органите на ЕС успяха да съчетаят употребата на икономически, дипломатически и хуманитарни инструменти. Същото може да бъде казано и за Сирия, но в по-малка степен предвид цялостната позиция на ЕС и продължаващите военни действия. Какъв обаче е конкретният принос на Катрин Аштън за това не може да бъде точно определено. Вземайки предвид критиките на официални лица в Евросъюза срещу нея и перманентното й отсъствие от заседанията на ЕК отговорът вероятно е отрицателен.