Игрите и играчките, или за разликата между забавленията на децата и възрастните

Когато попитали един учен какво ще прави, ако разбере, че идва краят на света, отговорът бил: "Ще играя." Забележете: няма да се моли, нито да плаче, не ще се опита и да се спаси. А ще играе...

Когато купуват съвременни играчки, възрастните понякога им се радват повече, отколкото децата. И бързат по-напред и от малките да научат правилата и да се посветят на интересните занимания. И това изобщо не е случайно.
Наистина, възрастните много обичат да играят. До самозабрава и дори с голяма доза хазарт. На борсите, на стадионите, на сцените, в казината... Възрастните играят в политика, играят с думи, с пари, с обещания, с чувствата на другите... Съвременната "цивилизация на игрите" всъщност е проява на нов тип езичество, в центъра на който е обожаването на всякакви кумири и собствените страсти. И точно заради това разбиранията за играчките на възрастните и децата постепенно се изравняват.

Мъдрите хора казват, че разликата между малките и големите е в цената на играчките. Наистина, те стават все по-скъпи и не всеки може да си ги позволи. Но стремежът за притежаване на последен модел смартфон или супер колело е присъщ и на децата, и на родителите им. И така, в съвременния свят играчките се превръщат в начин на живот на милиони. Но някои от тях само играят, без да живеят...
Дълбоките исторически корени в това отношение ни отвеждат към традициите, когато игрите са имали за нашите предци само положителен смисъл и служели за забавление, развлечение и дори се възприемали като празник, понеже разнообразявали трудовите делници и допринасяли за колорита на почивните дни. Ценен факт е, че възрастните с удоволствие продължават да осигуряват на децата играчки, без да забравят обаче и за себе си.

Но може би най-важната разлика между преди и сега е общопризнатата констатация, че само двайсетина години по-рано децата наистина умеели да играят - навън, от сутрин до вечер, по най-различен начин. И се развивали както си му е редът - физически, умствено и духовно, въпреки политическите, икономическите и дори битовите настроения. А днешните момчета и момичета - онези, за които игрите не само са от жизненоважно значение, но и необходимост, и условие за развитие, именно те спират да играят. Което безпокои и специалистите психолози, и педагозите, и родителите по цял свят.
Какво бихте казали, ако станете свидетели, че птиците са спрели да пеят, зайците да подскачат, а пеперудите да летят? Затова е тревожен фактът, че се променя не само качеството, но и същността на игрите: те като че ли не са толкова весели и забавни, както преди. Децата предпочитат компютърните, като залагат на индивидуалните занимания с новите си технологични джаджи и забравят за реалните срещи с връстниците си. Виртуалните игри завладяват до такава степен, че на малките не им остава време да се посветят на някакъв спорт или разходка в парка.
Специалистите са на мнение, че децата са толкова силно завладени от компютъра, тъй като по този начин успяват да създадат собствен свят, достъпът до който е затворен за останалите. Малчуганите там имат свои правила и като че ли живеят в друга реалност. На компютъра те винаги могат да поправят всяка грешка благодарение на шанса, предоставян от многобройните повторения. В истинския свят обаче подобна възможност липсва и затова и на децата, и на възрастните се налага да носят отговорност за всеки пропуск.
Малките са привлечени от компютърните игри и заради факта, че там имат възможност да действат самостоятелно и да вземат определени решения, без да се съобразяват с мнението на другите. В такива случаи на децата им се струва, че се държат като големите и това ги прави по-значими в собствените им очи.
Психолозите бият тревога, че днешното поколение знае всичко за компютрите, още преди да се раздели с памперсите. Не са рядкост и опасенията, че съвременните технологии "крадат" времето на така необходимата за малките двигателна активност. Направеното наскоро световно психологическо изследване в детските градини сочи, че на въпроса "Кои са любимите ти игри?" 5% от малчуганите не са могли да посочат нито една, 4 на сто назовали компютърни забавления, една четвърт от малките пък изредили играчките си - колички, кукли, конструктори... Повечето деца все пак са споменали народна топка, прескочи кобила, жмичка и т.н., но не са успели да формулират правилно правилата им, като дори посочили, че знаят за тях от разказите на родителите си, бабите и дядовците.
Специалистите смятат, че игрите са своебразно училище за поведение. Ако накарате детето да стои мирно, то няма да издържи и две секунди. Но когато това е свързано с някаква игра, самите деца се стремят да достигнат целта. Също така игрите учат на морал и са еталон за подражание. Може безкрайно дълго да се обяснява на децата кое е добро, и кое - лошо. Но когато си разменят ролите в различни игри, получават възможност да се научат да действат според ситуацията. Многобройните психологически изследвания и експерименти сочат, че когато онези, за които се знае, че не се разбират, са включени в един отбор, в стремежа към победата неприятните емоции отстъпват. И обратното, за явните приятели, които в играта са поставени в условията на съперничество, хазартът и желанието да спечелят понякога се оказват по-силни от дружбата. Любопитен факт е, че това важи както за децата, така и за възрастните.
Малките обичат да подражават на по-големите: виждат как се държат с околните, обръщат внимание на постъпките им и на онова, което правят в къщи и дори в работата. И всичко това пренасят в игрите си, като по този начин затвърждават придобития чрез забавлението опит. И когато пораснат и станат възрастни, успяват да запазят детското в себе си именно благодарение на наученото по време на забавленията. И така кръговратът на отношението на децата и родителите към игрите и играчките се превръща в една от основните предпоставки за хармоничното развитие на човечеството.

Защо ги чупят?

Някои възрастни възприемат счупените от децата им играчки като лична обида. Не мисли колко струват, не си пази вещите, прави нарочно - са само част от мислите на родителите, често изказвани и на глас. Експертите обаче имат няколко обяснения по темата защо малчуганите чупят играчките.
- Какво има вътре? Малко деца порастват, без да си зададат поне веднъж подобен въпрос. Играчките най-често биват разглобявани или дори чупени, заради любопитството и стремежа да разкрият тайната на устройството им. Родителите не бива да се притесняват, понеже този тип разрушения задължително в бъдеще ще доведе до изграждане и създаване на собствени проекти.
- Творческо преобразуване. Момичета, подстригващи косите на куклите, и момчета, изваждащи колелата на количките, са обединени от общия стремеж да направят от онова, което имат, играчката, която искат. И ако малките успеят да реализират идеите си, в кукленското семейство ще се появи татко, а автобусът от пластилин ще може да се движи като истински.
- Всичко е реално. Игрите за децата са сериозна работа. И не бива да се учудваме, че победата над злия дракон означава и няколко разпарчетосани плюшени мечета. Ако постоянно се мисли за целостта на играчките, нищо вълнуващо не може да се случи в детската стая, нали? А и сега не е трудно да се намери конструктор, от който детето да сглоби подходящото чудовище за битките.
- Просто не им харесва. Понякога самите играчки предизвикват отрицателни емоции у децата. Антипатията може да се дължи на визията на човека-паяк и на асоциациите, които се раждат при вида на прасенце-касичка. Затова не бива да се учудваме, когато малчуганите не желаят да си играят с уродливите дрънкулки, подарени от недосетливи роднини.
Това са само част от възможните многобройни обяснения защо децата чупят играчките си. Често това е свързано и с изливането на гнева, и с удоволствието, което някои изпитват от разрушаването на безполезни джунджурийки, и с опита да привлекат по този начин вниманието на възрастните... И макар в определени случаи малките осъзнават какво правят, особено когато е напук, в действията им почти никога не присъства елементът "мъст". Затова специалистите препоръчват детето, чупещо играчките си, да не се наказва, а търпеливо да бъде обучавано само да си ги поправя и като цяло да пази вещите си.