Идеи и реалности

Две пагубни мисловни мании преследват и тласкат човечеството към взаимно изтребление. Дано това да остане в миналото. Едната е, че идеите са по-важни от човешкия живот, а другата е, че този живот е по важен от всякакви идеи. Едната е принципната основа на всякакви тиранични насилия, втората е предпоставка за онова вегетиране, при което, ако се бе реализирало, щяхме още да сме в мезозойската ера. Ако перифразираме думите на една французойка от следреволюционните времена на XIX век, че в името на свободата са се вършели толкова престъпления, то това частично е валидно и за идеалите.
Паскал пише, че е щастлив онзи, който носи в себе си идеал. Така е, стига да не го употребява за себе си. От всичките "изми" на XIX век вероятно само идеята за националните държави е реализирана, и то частично. Реализирани ли са изцяло идеите на Великата френската революция в самата Франция? Самият Джузепе Гарибалди е дълбоко разочарован от обединена Италия през 1871 г, да не говорим за горчивината на нашите поборници и опълченци. Какво става с "чистата и свята република"? Но никой не инкасира това разочарование и никой не се театрално вайка от това, като застава на обидената страна. "Ама ние късно разбрахме какво става!"- колко е лесно, когато си се възползвал от това, което става, но нямаш нищо общо с тези метаморфози. Дори си страдалец, защото си мерил предвидливо думите си. А все пак, в едно скорошно интервю тъкмо Андрей Кончаловски твърди, че и при цензура се появяват шедьоври, когато са истински.
Спасителната благородна идея може да е и начало на диктатура. А осъществената на практика  гримирана идея е добро прикритие за всякакво конюнктурно нагаждачество. Колко наши интелектуалци, добруващи от царската кухня при Борис III, хукнаха през 1945 г. с агитационни камиони да пропагандират републиката? А каква част от Франция е сътрудничела с нацистите? Твърдят, че е почти половината, не само чрез правителството във Виши! Колко е удобно да се откажеш от провалил се идеал! Може и да не е бил идеал в сърцето ти, но си го възпявал! А в същото време стругарчета и текезесарите са вярвали. Толкова по-зле за тях. Те си остават на същия хал и са дори по-зле. Римската максима, че това, което е позволено на Платон, не е позволено на обущаря, има избирателно, но не морално оправдание. Така всеки, докоснат от искрата и ласката Божия, може да си въобрази, че му е позволено всичко.
Помня банален анекдот от онова отречено време. Интервюират пореден нагаждач след Априлския пленум какво му е отношението към партията. Въпросът е дали е следвал нейната линия. Тарикатът се затруднил: "Сега, ако кажа, че съм следвал линията, значи съм догматик. Ако призная, че не съм, това означава, че съм ревизионист". И находчивото отговаря: "Изкривявал съм се заедно с линията на партията". Линията се е изкривявала настина, но и ние с нея. Тук се подсещаме за чупките след 1989 г. Ето това е нашенската хлъзгава народопсихология, която без да е доминираща, винаги се е проявявала! Въпреки, че чрез Тервел сме спасили Европа и че викингите не са посмели да ни посетят. Тя се простира до Киряк Стефчов, съюза ни с Турция през Първата световна война и с Германия през Втората, после през любовната преданост към СССР до възторзите към съвременна Америка. Такива мисли ни налитат, когато слушаме за разочарованието от идеи, в които се е вярвало, когато е било удобно, но после излиза някак иначе. Разочарованието и заклеймяването стават отскок за нова кариера. Идеалите са добри, когато печелим от тях, а после  са отвратителни, когато са се провалили. От последното отрицание очакваме още бенефиси. Колкото далече стои вече комунизмът, толкова повече неговите мъченици у нас се роят. Истинските са по-тихи от симулативните.
Идеалистите обикновено не търсят материална реализация за своето поведение. Често те я пренебрегват, дори презират. Защо омерзените от комунизма мъченици са приемали благодарствено неговите материални, постови и финансови дарове? Хубаво е да се откажат от почести, длъжности и  награди, но да бяха го направили при предишната система, при която не бяха лишени от социалистическа милост и светска суета! Едва ли щяха да ги пратят в Белене за такъв отказ. Звездите не искат хонорари за това, че светят. Майор Томпсън не е дошъл в българско село, за да става знаменитост. Като пръв приятел на Айрис Мърдок вероятно и той би станал писател, но е искал да докаже с живота си, че идеализмът съществува. Героите са знаели, че няма да стане точно така, както си мечтаят, но и не са били подсърдени, че идеалите няма да се сбъднат. Защото са били истински, а не ситуационни идеалисти и затова не са били разочаровани! Идеалите, когато са само декларирани, а не изповядвани, не са алиби! За нищо!