И поуките за бъдещето...

Проф. Орлин Загоров

Човешкият разум нерядко има навика да забравя, че "Една идея, която не е осъществена, не е нито победeна, нито пък опровергана. Една необходимост, дори отложена, не става от това по-малко необходима. Тъкмо напротив, само идеали, които не са се изхабили или компрометирали, тъй като са останали неосъществени, продължават да въздействат на всяко поколение като елемент на нравствено издигане. Само те, все още неосъществените, се възраждат непрестанно" (Стефан Цвайг). С други думи същото казва и Иван Вазов: "Не се гаси туй, що не гасне". Очевидно това е израз на непобедимостта на същия този човешки разум, който ни доказва, че идеалът, заедно с творчеството, любовта, истината и мъдростта, представляват неопровержимото доказателство за величието и безсмъртието на човешкия дух.  

От неразбирането на дълбокия смисъл на тази истина се раждат много абсурди на човешките изкушения. Този парадокс най-добре е изразен от Габриел Лауб: "Най-отявлени поддръжници на робството невинаги са били робовладелците, а привилегированите роби." По силата на тези абсурди мнозина и днес са в плен на заблуждението, че през периода непосредствено след Втората световна война много "невинни хора" са станали жертва на комунистическата диктатура. Парадоксалното в случая е, че сред хората, които разпространяват тази лъжа, не е трудно да се забележат синове и внуци на предци, слушали радиостанцията "Гласът на Америка", по която на 3 юни 1943 г. американският президент, тогава Франклин Рузвелт, заявява: "Тези, които днес управляват България, не ще я управляват, когато войната свърши. Те ще бъдат съдени като криминални престъпници за многобройните си безчинства". Една година по-късно в реч по БиБиСи на 18 юли 1944 г. британският премиер Уинстън Чърчил заявява същото: "За негово нещастие българският народ се оглавява от чужда на националните интереси династия, която е жесток лакей на падналата нацистка сила" (в. "Минаха години", 29.05.2017 г.). Мълчат и мнозина от тези, които са прочели дневниците за времето 1884-1898 на един от строителите на нова България Григор Начович (1845-1920). В тях също пише, че "Днешният режим у България има за принцип експлоатирането на производителната класа... Този е принципът на нашата либералия. Една олигархия от 500-600 души, добре свързана помежду си по причина на интересите си, е заграбила кметствата, общинските и окръжните служби, държавните служби и смуче кръвта на народа, когото презира и отблъсква от управлението. Производителната класа се мъчи и произвежда само за гоенето на тия няколкостотин тирани - пиявици" ("Из Дневниците" на Григор Начович, изд. УИ "Св. Кл. Охридски", 1999 г.). При това добре известно е, че Начович не изпитвал симпатии към социалистическите идеи. Не е необходимо да си свързан с леви сили, за да видиш колко много си приличат описаната от Григор Начович картина преди 135 години и ситуацията в България три десетилетия след т.нар. демократичен преход, дело на потомците на същата онази олигархия.

В крайна сметка добре известно е, че Народният съд не е творение на българските комунисти. Същото се прилага и в другите страни, без комунистите да са дошли на власт. Заедно с това здравият разум изисква да не се премълчава и другата страна на истината. Знае се, че в периода 1923-1925 г. в България са убити 30 000 души. През 1941-1944 г. са убити 9150 партизани и са раздадени 62 870 милиона лева награди за главите им, както и над 200 деца. Нещо повече - някои искат българският народ да се примири с лъжата, че у нас не е имало фашизъм, както не е имало и партизанско движение. Това е опит да се заличи от паметта на младите поколения една от най-кървавите епохи в най-новата история не само на България, но и на цяла Европа - Съпротивата срещу фашизма. С какво тогава историята ще обяснява на поколенията участието в нея на 30 100 партизани и членове на бойни групи; убитите 9110 души, ятаците и помагачите, чийто брой се изчислява на около 200 000; преминалите през затворите и концлагерите 31 250; участвали във Втората световна война 417 000 и загинали в битките за победа над фашистката армия на Хитлер 10 733 българи воини и доброволци. 

Очевидно е, че и днес сред нас живеят хора с притъпени сетива за смисъла и величието на подвига на българския народ в борбата срещу монархофашистката диктатура и капиталистическата експлоатация и мизерия. Искат на децата да не им се говори за тези, които, дори когато са изправени пред дулата на оръжието и бесилките, са произнасяли предсмъртни слова, вдъхновяващи и днес хиляди нови борци за свободата и достойнството на своя народ. Поклонничество заслужават думите на Антон Попов пред лицето на предрешената смърт: "Умирам за един нов свят, който ще огрее с такава силна светлина, с такава хубост, че моята жертва за него е нищо". А поетът Гео Милев в поемата "Септември" пише:

Човешкият живот

ще бъде един

безконечен възход - 

Нагоре! Нагоре!

Земята ще бъде рай - 

Ще бъде!" 

И още нещо, което никога не трябва да се забравя: настоящето е единственото възможно време, с което разполагаме, за да променим света. Настоящето постоянно ни напомня за очевидни истини, които с нищо - крясъци, злоба, жажда за отмъщение и лъжи за времето отпреди три десетилетия, не могат да бъдат заличени от историческата памет на поколенията и съвестта на разума. Ето част от истината:

Населението на България се стопява застрашително:

1944 г.                    1985 г.               2018 г.

6 910 000             8 990 000               6 957 642 

По данни на Българската стопанска камара за периода 2008-2017 г. са закрити 92 големи, 887 средни и 2488 малки предприятия! Днес се премълчава каква част от най-плодородните земи у нас вече е закупена от чужди купувачи чрез подставени лица. Броят на обезлюдените села расте с всяка година. В чужбина се раждат хиляди български деца. Почти всеки ден по вестниците могат да се срещат тревожни заглавия: "България е потопена в бедност, атрофия и безнадеждност". Днешните управници наричат посочването на фактите "опит за дестабилизация на властта". 

Свидетели сме на дълбока разруха на националния ни дух. Този синдром се изразява в лековерно и нечестиво представяне на 45-те години след 1944 г. от позициите на антикомунизма, неолиберализма и обезумялата идеологическа истерия под прикритието на фалшивите внушения на деидеологизация. Техните рицари неуморно повтарят "Уикипедия", вместо да прочетат Маркс, за да научат, че твърдението "Религията е опиум за народите" не е на Маркс, а на немския писател Новалис (1772-1801). А "Който не работи - не трябва да яде" е цитат от Второто послание на апостол Павел към Солуняните, глупаво е да приписват тази мисъл на Георги Димитров, при това с привкус на ирония и сарказъм.

По стените на кабинетите на политици, бизнесмени и чиновници висят цветни портрети на Левски, Вазов, Ботев, но това е скверня, защото те остават само респектираща украса. Историческата памет на народа не се основава на лъжи и изопачаване на истината, а съхранява съвестта на разума и подсказва в подходящ момент на поколенията, че нерядко спомените за славни времена, отричани от озлобени нечестивци, се превръщат в спомени за бъдещето. Всичко това е историческото ни основание да се включим към усилията за възстановяването на една идея за справедливост, пуснала дълбоки корени в душите ни. 

Другото основание за непрестанно завръщане към тази идея е необходимостта от нов цивилизационен избор, което в практически план означава възраждането на хуманистичните идеали на културата, търсене на алтернатива на съвременната цивилизационна криза, чиито корени все по-убедително водят към неизлечимите пороци на икономическия модел, известен като капиталистически начин на производство. Именно този модел носи в утробата си най-страшния парадокс, по силата на който "изобилието ражда мизерия". Това е обективен резултат от нарастващата социална несправедливост и тоталната дехуманизация на човешката същност.

Впрочем началото на осъществяването на неговата алтернатива е свързано с 9.IХ.1944 г., с победата на социалистическата революция преди 75 години. Преди 30 години бе извършена контрареволюция, наречена преход, която ни кара и днес да се връщаме към идеята на социализма. Ето защо отбелязването на 75-годишнината трябва да се свързва с желанието на по-голямата част от българския народ да си върне в дневния ред на новото време онова, което носи мъдростта и безпримерния съзидателен ентусиазъм. 

Но дори и думата "промяна" дълбоко безпокои нечестивите души. Напоследък в бастиона на капиталистическия начин на живот, основан на неолиберална духовно-идеологическа парадигма, големи групи от населението все по-категорично отстояват социалистическата идея като алтернатива на днешното обществено устройство. Може би същият антисоциалистически рефлекс е в основата и на истерията, в която изпадат определени среди у нас, щом чуят думата социализъм...

Дълг на духовните водачи на нацията е да формулират поуките и уроците на 75-те години от 9 септември 1944 г., за да се осмисли по нов начин визията за бъдещето на Родината ни. Защото непреходно е значението на истината, че във времена, когато управляващите са глухи към гласа на разума, мислещите хора не трябва да мълчат, а да използват всички възможни начини и средства, за да поддържат будна гражданската съвест. Зрелостта на един народ се изразява не в това, което отрича от своето минало, а в стремежа му към достойно бъдеще.