И написа със своята ръка...

Иван Ненов
 
Най-голяма почит, отдадена в юбилейната 2012 г. към Паисий Хилендарски - 290 години от рождението му и 250 от написването на "История славянобългарска", ще се окаже не толкова свършеното от Националния инициативен съвет, създаден специално за честването под егидата на президента, а новото (второ) факсимилно издание на "История славянобългарска" - нейната Зографска чернова, както и новият превод с коментар - критическо издание на Света гора Атон, Славянобългарската света обител.
Във встъпителната си студия към факсимилното издание акад. Ив. Радев (най-после в българската историография за Паисий) е застанал над онези "тенденциозни прочити и съмнителни тълкувания, от своего рода спекулации било в името на уж патриотични съображения, било в услуга на местни претенции за обсебването му". Авторът стига до "необходимостта от известно професионално

недоверие към редица уж непоклатими истини

които дължим било на Боян Пенев и Иван Д. Шишманов, на Васил Н. Златарски и Йордан Иванов, било на Петър Динеков, Боньо Ст. Ангелов, Хр. Христов, Велчо Велчев, Маньо Стоянов, и можем да добавим  - та до наши дни от верните им последователи. Акад. Радев "не затваря вратата на един глосаторско-аналитичен текст", който със сигурност ще даде интересни резултати.
Проследявайки пътя на Паисий след  написването на "История славянобългарска", акад. Ив. Радев се доближава най-точно до биографията на Хилендарския монах, но това е времето от живота на Паисий за написването и преписите на Историята. Все още "празни" остават ония 23 години до постъпването му в Света гора. И точно това ми дава основание да изкажа някои несъгласия. Прелиствайки страниците на Зографския екземпляр на "История славянобългарска" - засега ще я нарека така - ние виждаме няколко различни почерка, което веднага навежда на мисълта, че не са писани от една ръка. Не е ли това дело на "един монах преписвач, който се упражнява в преписване. Па изобщо целият ръкопис, с неговата разнородна хартия, с разбърканите глави, още от пръв поглед прави впечатление на ученическа работа". Този цитат от труда на акад. Ст. Аргиров "Из находките ми в светогорските манастири Хилиндар и Зограф (Сп. на Българската академия на науките и изкуствата, кн. LХIII - 1), се базира не само на задълбоченото проучване на ръкописа и констатирането на многото грешки, които пораждат съмнение, че ученият си е имал работа с оригинала на Паисий, но и доказва, че не Антон п. Столов през 1903 г. и Й. Иванов през 1910 г. са първооткривателите на екземпляра. След като прави обстойно езиково проучване на "черновката" и подчертава, че Й. Иванов "отбягва да обясни тези толкова невероятни за един съчинител, па бил той и "неукия" Паисий, грешки", акад. Аргиров с Паисиевски стил пише, че "едва ли Паисий е бил толкова несхватлив, да не кажа тъп, та в своята най-зряла възраст - едва 40-годишен, да не може да усвои от своите подлинници (рисунки) горе-долу системата на препинателните знаци, ами да пише почти след всяка дума, напр. точка". Възраженията на Историко-филологическия клон на БАН са изказани непосредствено след труда му, естествено с несъгласие.

Проблемът за родното място на Паисий

- независимо от многото посветени му статии, полемики и книги - продължава да е без убедителен отговор. Защо? Защото "за решаването му няма как да ни помогне дори и дълбокото убеждение, че преданията, поради характера на водения от българина живот през ХVIII-ХIХ век, са надежден източник на информация за събитията. Смущаващото в случая с Паисий е, че повечето от срещаните или тръгващи от различни селища устни разкази и описания са с късна датировка и иззад някои от тях прозират амбициозни местнически съображения".
Защо и кои предания са с "късна" датировка? Това са ония селища, които ги "афишира" проф. Й. Иванов в началото на ХХ век с преднамерената му и единствена цел: колкото повече "претенденти" има - толкова по-лесно ще си "избере" селището, което той иска да е родно място - в случая Банско. Сега до "финала" в спора кое селище е родно място на великия Хилендарец са стигнали три селища - Банско - "установено" от Й. Иванов през 1938 г.; Кралев дол - Пернишко, и Доспей, Самоковско. Ако за посочването на Банско, както вече е убеден акад. Ив. Радев, е "станала очевидна манипулация", то Кралевдолското предание не само че е възникнало най-късно - двайсетте години на миналия век, но и техният Паисий не е автор на "История славянобългарска", а строител на чешми, казано на съвременен език - водопроводчик. А с късна датировка ли е преданието, че Паисий е роден в самоковското село Доспей! Ако е с "късна", защо тогава К. Иречек още през 1876 г. в "История на българите" пише, че Паисий е роден в околностите на Самоков? "Амбициозни и местнически съображения" ли имат потомците на основоположника на Самоковската иконописна школа Христо Димитров, които поколение след поколение са носили и съхранявали родовата памет, че техният баща, дядо и прадядо е племенник на отец Паисий - син на негова сестра! И родовата ли памет ще отречем! И в нея ли ще се усъмним? И в написаното от самия Паисий ли трябва да се усъмним? Макар и лаконично, той е казал кой е и откъде е.
Неговата История е наистина "кръщелно свидетелство на нова България", но тя е и негово кръщелно свидетелство. Съобщавайки ни, че е дошъл (роден) от Самоковска епархия, нима не е достатъчно! Манастирите не са били и не са "почивни домове", в които монасите са отивали "да се регистрират". Попадайки там, те се отричат от светското си име, могат, ако искат да скрият родното си място. И ако нещо се знае за тяхното начало - то е останало там, откъдето са тръгнали. Народният поет Иван Вазов е посещавал Рилския манастир и Самоков, където преданието, че Паисий е роден тук, е било още живо. И никой не го е оспорвал, защото това би противоречало на написаното от самия Паисий.
Ако се примирим със становището, че няма значение в кое селище е роден великият Хилендарец, важното е, че той е възкресил от мъртвешкия сън българския народ. Това от позицията на християнската вяра е ГРЯХ, а от другата - човешката - съвременна отплата на    потомците на оня "неразумни и юроде", когото Паисий заклейми в своята "История славянобългарска".