И ИЗГРЯВАТ ЗВЕЗДИ...

Димитър СЕРАФИМОВ

Паметта за него е жива!
Съхранена в сърцата на другарите му и в експонатите на музеите. Написана върху лист хартия или експонирана на фотоплака. Изпята в стих и песен и изсечена върху камък.
Паметта за него е жива!
За живота му - целеустремен, динамичен, изпълнен с премеждия и събития... Недоживян...
За делата му - в името на народа; за тържеството на социалистическите идеи - непостигнати... Не! Постигнати, извоювани от неговите другари.
За смъртта му - трагична, осмислена, героична и... надживяна.
Паметта за него е жива!
Тя е нашата съвест и мярка за човечност.

Симпатизанти на БСП почитат паметта на 13-те партизани от четата на Арсо Пандурски в битката при Лисия...


Началото

Безпощадни са палещите лъчи на слънцето над Влахина планина. Схлупените къщурки на село Бучино са заобиколени от безплодни чукари и рехави дъбови горички. Тук детството е босоного и отрудено. Перспективата - безнадеждна.
Оттук започват житейските неволи на Арсо Пандурски, роден на 11 юли 1912 година. Опиянява го мирисът на гората, привличат го планинските върхове. Копнее за това непостижимо небе, особено нощем, с разсипалите се по свода звезди.
Душата си обрича на планината, а краката му го повеждат надолу - по пътеката за града. Да разгадава лабиринтите на занаята, да дири повече човечност. Овладяното чувство за висота му помага да се ориентира по-бързо. Върховете от детството е скътал в сърцето си. Но нещо все пак не достига. Търси го упорито, стреми се към него. Така идва

Прозрението

Помага му ремсовата организация в Горноджумайската гимназия. Тук се провеждат тайни кръжоци, говори се за равенство, за социализъм. Неудовлетвореността получава храна, а душата - криле. Всичко е толкова ясно: векът е суров, затова и нравите са жестоки. Но има нещо, за което си заслужава да живее, да се бори човек... Отново се извисяват пред него върхове. Над тях - небе за полет. И той прегръща идеята - с ентусиазъм, със страст. Тактиката невинаги е точно пресметната - юмручни боеве с онези, които хулят комунистите, унижават бедните ученици. В контраотговор на тях - организиране на акции за подпомагане на най-бедните. Позиция, която му спечелва симпатиите на връстниците. А линия на поведение - системно закаляване на тялото, на волята. Така израстват революционерите.
Лятно време работи по тунелите на строящата се жп линия, за да осигурява препитанието си. Кръгозорът му се разширява. Става по-сдържан и проницателен, по-трезв и мъжествен. Прозрял е

смисъла

на живота. Има пред себе си висша, благородна цел. Пътят, който следва, го отвежда във Висшето търговско училище в Свищов. И отново война с бранниците и легионерите, организиране на манифестации, всеотдайна работа за активизиране на БОНСС. Теоретичната му подготовка и организаторските му качества го извеждат като един от ръководителите на прогресивния студентски съюз. Организира протестна демонстрация срещу незаконно арестуване на четирима студенти, с което постига целта - тяхното освобождаване.
Дълбоко осмислил задачите на революционната борба, той увлича другарите си, разяснява, организира, дава личен пример. Неговият неудържим устрем е не към дипломата за висше образование, а към самоусъвършенстване, към извоюване свободата на всички есксплоатирани и угнетени.
Този по-висш стремеж го подбужда да напусне Свищов и да се установи в София, където се записва студент в Свободния университет. Това е само проформа. А всъщност неговата стихия е

конспирацията

Тук той разкрива качествата си на изграден вече революционер. Изпълнява отговорни партийни поръчения, разгръща конкретна практическа работа. Привлечен е към Военната комисия на Централния комитет на партията. Задачите, които изпълнява, го свързват с Никола Вапцаров и Стефан Досев. Разгръща активна организаторска дейност за създаване и разширяване на партийните групи във военни поделения, за събиране на оръжие, за пренасяне на взривни материали. Квартирата, където живее, се превръща в база за нелегална литература и оръжие. Тя е и възлово звено от конспиративния канал София - Горна Джумая, а той - един от най-сигурните куриери.
Каквито и поръчения да изпълнява през тези заредени с напрежение и опасности месеци, Арсо проявява най-добрите черти на характера си. Неговата дисциплинираност и всеотдайност възхищават другарите му. А когато през февруари 1942 година в Горна Джумая стаава провал, той минава в нелегалност. Но скоро след това е заловен от полицията.

Изпитанието

Арестуван и измъчван, опитват се да пречупят крилете му. Късче небе, зачеркнато от решетката на килията. Но може ли нещо да спре полета на духа му? Издадените две смъртни присъди, белезниците или нечовешките мъчения? Нали е предполагал тази възможност... Затова е калявал волята си. Макар и окован, той съхранява своето обаяние, заразяващия пример. Не издава нито едно име - нито в София, нито в Самоков, където е закарай във връзка с разкрита конспиративна група. Отново е върнат в Софийския затвор, малтретиран, пребит до смърт. Едно циганче му издава "професионалната" си тайна - умението да отключва белезници с помощта на топлийка.
Отново го подкарват за поредното разследване. Този път - в Горна Джумая. Във влака отключва белезниците си. И когато пристигат в града, неочаквано за полицията той "отлита".

Отговорността

Чрез ятаци се свързва с партизаните от Горноджумайския отряд. Пълномощникът на ЦК на партията и командир на Четвърта ВОЗ Никола Парапунов го посреща сърдечно и отсъжда: "Ще бъдеш командир на отряда!" В ръцете му е поверена власт. Приема нелегалното име Кочо - като оня прост чизмар, пожертвал всичко най-скъпо, за да запази неопетнена честта си, свободата си.
Задължават го високото доверие и голямата отговорност, които са му гласувани. И отново се проявява като отличен организатор: разширява мрежата от ятаци; укрепва партийните и ремсовите организации в околията; затяга дисциплината; въвежда ред за редовно снабдяване с провизии; умножава базата на отряда, като изкопават допълнителни землянки-складове. По негова инициатива се провеждат редица партизански акции. И наред с всичко това често придружава Никола Парапунов в неговите обиколски из окръга или до София в качеството си на заместник-командир и военен отговорник на Четвърта ВОЗ.
Съвместно изпълняваните задачи с командира на зоната, преживяваните заедно опасности засилват у него чувството на

другарството

Освен Никола Парапунов, един от най-близките му другари става съветският червеноармеец Ванюша Валчук - избягал от военнопленнически лагер и постъпил в партизанския отряд. По характер те си допадат толкова, че се разбират дори без думи, само с един поглед. Братя по оръжие, братя по идеи -повече от рождени братя.
Другият човек, който възпламенява неговите чувства, прави го по-мек и добродушен, е Веса Бараковска. Не, това не е само бойно другарство, то е нещо повече - любов. И чест прави на Арсо Пандурски, че успява да съчетае суровите партизански закони с исконните човешки чувства.
Той вижда вече мечтите си осъществени. Близко е победата - Червената армия настъпва. Но мигар е направил всичко за нея? Малко на брой са партизаните от селищата на запад от Струма. Там е нужна по-активна агитаторска работа, нужен им е пример, който прогресивно настроените младежи в тези села да последват. И решава - с малка чета от отряда да преминат Струма и да проведат няколко партизански акции. Една нощ в началото на декември 1943 година малката чета доброволци поема пътя към

безсмъртието

Вълнува го предстоящата среща с родните места, с детството. С него са Ванюша, Веса и още десет партизани. След като преминават реката, към тях се присъединява още един партизанин. Стават четиринадесет.
Настъпва оживление сред населението от тези села. И кураж - в околностите бродят техни закрилници. А начело на този отряд е любимият им земляк - Арсо Пандурски. Верни ятаци ги укриват, снабдяват ги с провизии.
Близо два месеца бродят смелите народни закрилници из този район. Но се намират и дребни души. Едно предателство довежда до тежко сражение на 27 януари, когато загива един от партизаните, а най-новият се изгубва в нощта. Трима от четата предния ден са слезли за провизии, но са предадени и заловени. Деветима се измъкват живи, но врагът вече е по петите им. Две денонощия се скитат без отдих, без подслон. Най-сетне - на 29 януари се укриват в една плевня над село Лисия. Премръзнали, изтощени, жадуват за малко отдих...
Стряска ги картечна стрелба. Обградени са отвсякъде. Скоро пламва и плевнята. Арсо чувства вперените в него осем чифта очи - ще ги спаси ли, нали е командир? Длъжен е поне да им даде пример - как загиват революционерите. Изскача от плевнята, за да поеме огъня върху себе си, да отклони вниманието на врага. Така другарите му може би ще се измъкнат...
Нещо го парва в гърдите. Пада върху снега. Гледа изцъкленото ледено небе. Няма ли да падне нощта, да се разсипят звездите по небесния свод. Тогава може би ще има надежда за спасение.
Усеща как някой пада до него - Веса, пронизана от вражески куршум. Към командира пълзи Ванюша - да му помогне. "Спасявай се!" - иска да му извика Арсо. Тогава небето се взривява. И се разсипват едри звезди...
Като ехо от битката върховете нашепват: "Стреляй горе! Стреляй към звездите!..."