Христо Ганев на 90!

Аз и Пешо сме съмишленици. Служим на идеята рамо до рамо. Вярно, че моето рамо все го блъскат в трамвая, а неговото отпочива върху меката тапицерия на мерцедеса му, но Пешо казва, че няма значение кой как се движи, важното е да вървим в еднаква посока, защото сме съмишленици. Сутрин, когато се събудя, първата ми грижа е как да свържа двата края, а Пешо казва, че най-големият му кахър бил курсът на долара, но няма как, трябвало да търпим и да бъдем единни, защото сме съмишленици. Онази вечер гледах по телевизията филма „След здрачаване, моя мила” и много го харесах, но Пешо каза, че филмът е пълна глупост и не съм прав, дето го харесвам, защото сме съмишленици, а съмишлениците трябва да имат еднакъв вкус във всичко. На това се крепяла нашата сила. И като си знам колко ми е силата, щастлив съм, че моят съмишленик има сили и за двама ни. Пешо – викам му - на един наш съмишленик покривът му прокапа. Беден е като църковна мишка. Хайде от теб парите, от мен труда, да му помогнем на човека. Пешо казва, че идеята ми не била лоша, но била много дребнава и популистка, а това, което ни обединява, е голямата идея. Ние като съмишленици не трябва да мислим на парче, а глобално и перспективно. И оттогава една друга мисъл ми се върти в главата, но се чудя дали да я споделя с Пешо. Защото, ако той каже, че това не е никаква мисъл, а поредната глупост, как тогава, без никаква мисъл в главата ми, ще продължим да бъдем съмишленици. А без съмишленици накъде?