Храмове по домовете

Признавам си, тези дни една новина ме озадачи. А си мислех, че вече не останаха неща, които да предизвикват такива емоции у нас – електоралните бойни единици на съвремието. Приемани като всеядни откъм информация, хората поглъщат повече, отколкото могат да поемат. И така спират да отдават кой знае какво значение на ежедневно поднесеното им блюдо от новини. Футболистът Златан Ибрахимович си купил църква в Стокхолм за 4,7 милиона евро. Евангелистка. Щял да я прави жилищна с луксозни бутикови апартаменти. Все съм чувал иновации, ама да живееш в църква на постоянен адрес, не бях. Да, знам, тази новина не е произведена в България, но се сетих, че у нас някои хора си строят църкви в собствения си двор. Има и доста спортисти сред тях. Явно не им е останало друго, освен да се уповават на Господ. И да ви кажа, може би с право. Излиза, че един Наско Сираков, който има храм в градината си в Драгалевци, е по-напред с материала от този Ибрахимович. Който впрочем също е с корени от Балканите. Сега това с църквите става лесно обяснимо.
Тези дни в България много хора ще палят свещи. Говоря ви за спортните среди. Левскарите ще се молят цесекарите да бият Ботев в Пловдив и да ги оставят в първата шестица на "А" група. Парадоксално или ортодоксално? С оглед на ситуацията, и двете, би казал дядо поп. И двете. Някои треньори също ще извият врат към олтарите, откъдето ги гледа Дева Мария с Младенеца. А има и такива като Петър Хубчев, който каза, че ще пита неговите футболисти сами да определят целта на Берое в първенството. Това също е новост. Интересен подход. Все едно да питаме кондуктора колко гратисчии ще глоби днес. Ако му е тръгнало на скандал от сутринта, сигурно доста, ама ако не му е... Един Господ знае. Така и с футболистите. Какъв ли отговор ще дадат на Хубчев? Изобщо спортните страсти стават църковни. Този уикенд със сигурност. Получава се така, че всеки ще открие място, където да срещне своя Господ. Ще има и такива, които ще се срещнат с истината. И ще я усетят като камшичен удар със сто километра в час. Нали от нея боли?
Онзи ден Спартак Москва покани най-възрастния си фен (102 години), на мач. У нас, ако си футболен привърженик и обикаляш стадионите, няма как да доживееш дълбоки старини. Ако ще да ходиш с икона в джоба. Та по темата за този достолепен фен на московския Спартак – той се казва... Ото Фишер! Чини ми се, да е германец. Фен на руски отбор! Преди няколко години, зад граница, говорих с един немец, чийто баща-офицер е убит в битката за Сталинград. Волфганг се наричаше. Каза ми, че се възхищава от руснаците. От техния дух. Каза го с уважение. Все пак било война... Отклоних се, но е показателно. Дали ние тук, в татковината, ще извадим такава сила, та да признаем качествата на съперника. Едва ли. Някои го правят, ама не с половин, а с една трета уста. Нищо, че и днес е един вид война...
Сега отново към живота на спорта в страната. Ей Богу, все още сме имали шампионат по хандбал! Цели 10 отбора мъже и 7 тима жени. Кой и какво плаща не знам, но евала. Красив спорт, който отдавна не попада в централната емисия новини. Всъщност никъде не попада, ама го има и хората се състезават. Тук се сещам какво е да обичаш на инат. Ето това е – да играеш хандбал в България. Спорт, за който днешните деца не са и чували, а преди го имаше като дисциплина още от основните училища. Да, имаше и други работи. В моето училище – 1-во на улица „Стара планина” в София, физкултурният салон беше като олимпийската зала „О2” в Лондон. Имаше успоредка, халки, кон, греда, батут... Сега не знам. Може и две ръждиви гири да не са останали. Мохамед Али казал навремето да не поглеждаме назад, защото не сме тръгнали натам. Закъде сме тръгнали е друг въпрос, ама като гледам откъде се връщаме в спорта, ми се струва разумно да погледнем към миналото. Имало е хубави практики. Не като днешните, заради които самият израз означава далавера.
Сега, в лично качество, ще бързам към църквата. Или към някой параклис в двора на спортист. Ще запаля една свещ. Ей така, ако може да живне спортът...