Храм на безсмъртието

Георги ЙОРДАНОВ*

Дойдохме в българската твърдина Котел за тържественото откриване на Пантеона на Георги Раковски и възрожденците. Дойдохме в легендарния планински град, за който народът пее: "В Котел се лесно не влазя. Котел го огън не гори. Котел го сабя не сече. Котел го куршум не лови".

Тук сме да почетем забележителния талант на Георги Раковски, на Софроний Врачански и Неофит Бозвели, на Георги Мамарчев, на д-р Петър Берон и Захарий Стоянов, на плеяда просветители и революционери. Какво съзвездие от мислители и борци! Какви славни предтечи на днешните поколения! И на утрешните синове и дъщери на отечеството.

Признателното потомство ги назова народни будители. Те, народните будители и водители, пробуждаха своите поробени братя от петвековната нощ със слово и дело, зовяха към просвещение, към национално осъзнаване, към борба. Велико време е нашето Възраждане! Наистина каква безсмъртна кохорта от светли имена е родила и откърмила "българска майка юнашка" през тази паметна епоха!

Котел, Сливен, Жеравна, Медвен, Градец... - целият този чудесен край на родината има исторически принос за свободата и независимостта на България. Древният Балкан винаги е бил майка хранилница и баща закрилник на бунтовници, на хайдути и войводи, на пламенни духовници, просветители и революционери, които с непоколебима воля бранеха честта и славата на род и език.

Китното дервенджийско селище Котел още преди два века е буден център на българщината, люлка на десетки мислители и борци, за да бъде споменуван до ден днешен, за да се споменува и в бъдеще като огнище на разума и неукротимата воля за напредък, за борба. Верни синове на Отечеството, будителите от Котленско дадоха нравствен пример в народния живот, а техните книги, завети и борба до днес са в сърцата на българските патриоти.

Знайно е, че Георги Стойков Раковски е учил своите съвременници: един "народ без словесност е мъртъв нравствено"; "цял народ желае и люби да знае прошедших дела своих праотчев, старае се да се покаже по-достоен от тях и да заслужи тяхната слава". Прекланяме се пред великото му дело, не за да го отделим или противопоставим на братята му по перо и оръжие, а за да разкрием именно посредством Георги Стойков Раковски духовното величие на будителите и чрез тях - на националния ни гений.

Народният поет възкликва в почуда пред този "образ невъзможен", извайвайки същността му с огнени слова:

"Мисъл и желязо, лира и тръба,

всичко ти бе вкупом за една борба!"

И в тази величава борба за свобода и национална независимост патриархът на националната ни революция изгоря, за да светлее в съзвездието на най-големите строители на 13-вековна България. Това място му е отредено от историята и от признателната народна памет. Създателят на поемата "Горски пътник", предводителят на българската легия в Белград, великият син на Котел и Отечеството по достойнство е в храма на безсмъртните.

Георги Раковски прославя своя роден край и България с неподкупната си честност и преданост към народните дела, с могъщото си въображение, с революционната си идеология, с легендарната си смелост, мъдрост, воля в борбата срещу тиранията и страха, за светлина и знание, за национално освобождение и правдини.

Той се изправя като исполин срещу една голяма империя. Съчетал блестящо революционния устрем с прозорливостта на крупен политик и дипломат, Раковски въплъщава цяла епоха от историята на многострадалната ни и непримирима народност. Идеологът на българската национална революция, забележителният демократ си служи еднакво добре с перото на твореца и с блясъка на сабята. Неговата мисъл, че "Любовта към Отечеството превъзхожда всички световни добродетели...", е девиз на Панайот Хитов, Филип Тотю, Хаджи Димитър, Стефан Караджа, Любен Каравелов, Васил Левски, Христо Ботев, Георги Бенковски, Панайот Волов, Захарий Стоянов, Гоце Делчев, Даме Груев, на безчет борци за свободата на Отечеството.

Днес с пълно право можем да кажем: Хайдушкият войвода Георги Раковски е първият държавник на непризната България. Неговите кости ще лежат завинаги тук, в сърцето на града, който го роди, откърми и вдъхнови. С това се изпълнява и предсмъртният завет на великия българин: прахът му "да не се смесва с други народи". Белокаменният Пантеон в Котел се превръща в едно от най-светлите огнища на народностния дух.

В плана на Георги Раковски за уредбата на освободена България се посочва, че на първо място трябва да са учителството, образованието, науката. На стотина крачки оттук е дървената къща на възрожденското Галатанско училище. На входната врата на школото е изписан крилат зов: "Помогни ми да те возвися!" Ето го извора на чувството за вечност на нашата държава на духа!

Има нещо символично в обстоятелството, че Пантеонът на Раковски и възрожденците от Котел се открива в юбилейната 1981 г. Вълнуващите проявления на синовна признателност, които характеризират и днешното тържество, са неделима част от въодушевлението, породено от паметния 13-вековен юбилей на българската държава.

Всичко драгоценно и непреходно, създадено през тези векове, е дело на народа. Познал бедност и робство, бранни битки и победи, покруса и възход, народът ни се съхрани, сътвори и запази своя свещен език, даде писменост на вси славяни.

България отстоява на това човешко вървище с мощен и несломим дух. Така крепне вечният порив към свобода и светлина. Затова ние, гражданите на нова България, пазим дълбоко в сърцата си верността към заветите на нашите славни предци, които посветиха мило и драго, мисъл и живот за свободата и независимостта на Отечеството.

Пред прага на своето 14-вековно столетие България гледа с надежда в своята бъднина. Пред нас има още недостигнати цели, но ние знаем посоката на своя път. По този път саможертвата на най-ярките синове и дъщери на Родината ще бъде нашето вдъхновение, нашият факел. Защото подобно на борбата за свобода и социална справедливост и днешното съзидание има нужда от силни хора, от чисти души, от неуморни труженици, поставили интересите на държавата и обществото пред всичко и над всичко.

* Из словото на автора при откриването на Пантеона на Георги Раковски и котленските възрожденци, 10.10.1981 г., поместено в книга II от трилогията му "Притаени мигове"