Ходете повече на театър!

Интервю на Надежда УШЕВА

НАДЕЖДА СЕЙКОВА е родена на 28 февруари 1931 г. в Луковит в семейство на учители. Завършва ВИТИЗ в класа на Боян Дановски. След дипломирането си работи като асистент в Народния театър. Надежда Сейкова е първата и единствена жена ректор в историята на Театралната академия. Тя я управлява от 1981 до 1987 г. До нейното пенсиониране през 2002 г. през преподавателската й школа минават 14 випуска с около 250 студенти. След това тя продължава да преподава и в Театралния колеж "Любен Гройс", Пловдивския университет "Паисий Хиляндарски", ВСУ "Черноризец Храбър", ЮЗУ "Неофит Рилски". Носителка е на "Аскеер" и "Икар" за цялостен принос през 2014 и 2016 г., както и на орден "Стара планина", първа степен. През 2019 г. е удостоена с Почетната награда за театрална педагогика на Френската академия "Флоран", която се връчва на жени педагози от Европа. Посетила е повече от 40 страни в Европа, Азия, Африка, Австралия, Северна Америка и Куба, като е участвала в събития, фестивали, конференции. Има над 100 постановки на българските и международни театрални сцени.

- Професор Сейкова, съвсем скоро отбелязахте 93-ия си рожден ден, кой Ви поздрави? Посрещнахте ли гости?
- Рожденият ми ден мина невероятно за мен, дали защото вече толкова съм остаряла, идваха мои ученици от различни випуски през целия ден. Много гости! Един други идват, идват... Не вярвах. Като че ли отстрани се видях какво представлявам, колко всъщност съм оставила в моите възпитаници, за да се надпреварват да ме поздравят на тази възраст. Предполагам, че и възрастта играе роля, малко им е чудно как така 93 години! Но наистина беше като красив филм за мен, защото много хора дойдоха да ме поздравят от рано сутринта до късно вечерта. Радват се, че още съм жива.
- Все още работите - постановчик сте на комедията "Напразни усилия на любовта" по Шекспир на Арт театър, чийто почетен художествен ръководител сте. Премиерата предстои, но преди дни бе представена като Театър на маса на "Шипка" 34.
- Аз малко работя. Насочвам ги. Въпросът е, че те ме уважиха и ме поканиха и аз се извиних даже. Артистите от Арт театър идваха вкъщи и разговаряхме. Още един, два пъти и това ще бъде. Ръководителката им е Милена Червенкова. Баща й Васил Червенков ми беше близък, с него сме работили. Той бе и директор на театри, и с нейния състав съм работила. Милена е много умела и само насоки са й достатъчни, а и сама може да се справя. Не мога да кажа, че много работя сега.
- Трудно ми е да изброя професиите, които обединявате. Актриса, режисьор, педагог, професор, ректор..., отдадена цял живот на театъра.
- Обиколила съм театрите на много места в България, което е чудесно. И в чужбина съм пътувала доста, водила съм много класове от името на българския ВИТИЗ. За моя радост, имах съседка в Луковит, която беше три години по-голяма от мен, и майка й работеше на гардероба на театъра в София. Това момиче беше много театрално покрай майка си и като се прибираше в родния град някак си ме кръсти да се занимавам с театър. Караше ме да играя в нашия двор, събирахме цялата махала, идваха и съседи, които ни носеха нещо за ядене. Тя организираше всичко, за да можем да правим представления в този наш двор. Да играеш и да радваш другите завладя моя живот. Щом завърших, реших, че театърът е моето нещо и точно тогава се откри ВИТИЗ - Висш институт за театрално изкуство. Спомням си, че бях на бригада, когато прочетох в един вестник, че се открива Висшето театрално училище. Татко ме помоли да кандидатствам и друга специалност, пробвах физика и ме приеха, но избрах да уча във ВИТИЗ. Развивах се целенасочено в една линия, богата обаче, и така успях да изживея живота си. Постепенно животът ми се превърна в голям значителен театър. Богат и разнообразен. И сега ми идват на гости мои студенти от различни класове. Оставила съм следа в тях. Явно, не съм ги научила само да бъдат артисти и режисьори, а и да обичат хората около себе си.
- Най-често какво им казвате, когато се допитват до Вас? На какво ги учите?
- Обяснявам, че трябва да слушат своите режисьори и ръководители и да развият това, което те искат от тях, и да покажат своето отношение към изискванията на режисурата. Много е важно. А не само механично да изпълняват, което им се казва. Да имат своето творчество и своята преценка за това, което правят. Много да обичат, да уважават и да търсят истинския контакт с публиката от сцената. Да усещат публиката! Как й въздействат не само, когато им ръкопляска, когато се смее или когато пази пълна тишина. А да усетят как зрителите ги възприемат цялостно.
- Преди години, когато започвахте в изкуството, по-лесно ли се правеше театър в сравнение с XXI век, в който живеем?
- Не мога да кажа, че ми е било лесно, защото, когато бях млада ми беше трудно да вляза в тези среди. Казах ви, че имах съседка на име Събка от Луковит, която ме въведе. По-късно разбрах, че е много отговорно и не става само с това - тя каза, не просто така да играеш, а трябва да мислиш защо го правиш, как ще го направиш, доколко ще се развива още. Имах този късмет. Освен любовта ми към театъра, майка беше учителка и баща ми също. Той стана и директор. Помня, че майка ми беше и суфльорка в училище, като правеха театър с учениците.
- Имате ли наблюдение върху днешната драматургия, която се поставя и спектаклите, които се играят? Кое е ценното?   
- По-малко имам, защото мъчно ходя. Богатството сега е, че се търси най-различен вид драматургия и такава, която не ни е много позната, и естествено е преводна, и режисьорите, които идват отвън, знаят различностите. И нашият Куклен театър също се разви изключително много. Имаме чудесен куклен театър. Виждам колко далеч отива изобщо мястото и богатството на театъра. Гостуват имена и постановки тук, които съм гледала и в чужбина. Наистина много се е развил!  
- Какво Ви съхрани във времето? Радвате се на дълголетие и в творчески, и в житейски план.          
- Не знам кое си мисля, че ме е съхранило, за да стана на 93 години и физически съм издържала. Съхрани ме богатството на театъра и това, че той също не спира да се развива и не е само това, което е бил, когато аз бях млада. Бях асистентка в Народния театър на най-големите български режисьори и имах възможността да се уча от тях. Имали сме режисьори, които са учили или са завършили в чужбина. Нека българите знаят, че имаме хубав и богат театър и в София, и в страната. Гордея се с този факт. Театърът дава много радост, мисловно богатство и празничност, заедно с това отразява и нашето битие, нашите страдания... Пожелавам да се ходи повече на театър, има не само какво да се научи, а и да се преживее нещо ново и запомнящо се на спектакъл.
- Действително има интерес към изкуството, въпреки че през последните десетилетия културата като че ли остава все на заден план...
- Живеем в лошо и несигурно време. Боим се от войните, от нападенията, от  нещастията... На толкова години станах и не мога да разбера защо човекът иска да убива другия човек. Защо се убиваме? Защо трябва да убиваме други хора, а не да живеем мирно и щастливо и да се радваме, че и другите живеят? Колкото повече остарявам, повече се замислям и не мога да си отговоря на този въпрос. Все се питам защо се избиваме, че и мъже, и жени отиват да се бият! Защо се мразим? Има нещо животинско... Животните поне, като нападат, изяждат насрещното, а ние унищожаваме всичко. Виждам злоба в цялата тази история. Имаме земя, храна... вместо да сме благодарни и само да работим.