Графска кръв за свободата на България

Често казваме: "Ние, българите, нямаме потомствена аристокрация!"
Това не е цялата истина, че да ни понижава самочувствието. Защото знайно е: във Волжка България е имало големи родове като Дуло, Угаин, Вокил... Родовата ни система е включвала около 50 титли: боили, богаини, корсиси, копани, таркани и др.
Една част от тях се преселват към руските градове и се вливат в големите дворянски родове на Русия. Историците твърдят, че и българска кръв има в известните Аксакови, Ахматови, Батурини, Бунини, Булгакови, Горчакови, Державини, Ермолови, Жданови, Калитини, Тургеневи, Шереметеви. От "Именника на българските канове", от старите каменни български надписи се разбира, че българите идват на Балканите с утвърдена родова система, с многото си титли и различни длъжности. Попаднали сред славяни, траки, тюрки, византийци, преживели две робства, те устояват, запазват се като народ, но и загубват част от аристократичните си фамилии.
Много боляри са избити, изселени са от старите столици, пръснати са из България, по Европа и света. Нямаме запазени родови хроники, гербове. Не е в традициите ни да съхраняваме и предаваме историите на родовете си. Много често при нас всичко започва от началото - от мене!, от нас! Това се е оказало вредно за всички ни.  Възпитаването в родолюбие включва и възпитаване в родова памет.
      
Мъжът с мустаците и белезите е Графа. После са двама - синът му Станислав Станиславов Домбровски и неговата съпруга - дядо и баба на Станислава

                                         
С инж. Станислава Домбровска се познаваме вече повече от три десетилетия. Работили сме заедно. Правило ми е впечатление нейното име, фамилията й. Със смях тя е казвала: "Ами, аз съм графиня!" Но увлечена във всекидневието, не съм се интересувала откъде накъде тя пък ще е графиня! Сега двете сме разгърнали "големия чаршаф" на родословното дърво, което тя е направила с умението си на потомствен инженер и... аристократ!
Ето и фамилната й история.
Нейното име повтаря името на прадядо й граф инж. Станислав Домбровски. Преди повече от двадесетина години преподавателят от Пловдивския университет "Паисий Хилендарски", историкът к.п.н. Петър Петров, проучва неговата личност и, впечатлен от дейността му в България, даже написва стихотворение за него. Тогава баща й Димитър Домбровски, с помощта на безценната проучвателна дейност на Петър Петров, събира всичко за своя дядо - Станислав Домбровски. Получава се богат документален архив, който Станислава запазва. На основата на него в 2010 г. тя прави родословното дърво, пред което сега ние двете разговаряме.
Станислав Домбровски е потомствен полски граф. Роден е в 1840 г. в Люблинското воеводство. Неговото заможно семейство му осигурява солидно образование. Дипломирал се като строителен инженер и упражнявал специалността си в полските земи, по това време окупирани от руския царизъм. В 1863 г. селските маси в Полша се вдигат на въстание срещу царска Русия, което продължава година и половина. Младият и буен граф Домбровски е знаменосец на бунтарите. Въстанието е жестоко потушено от руските полкове.

Човекът с коня е бащата на Станислава - Димитър Домбровски

Добре въоръжен, графът бяга от Полша. Той стига чак до Цариград - сърцето на Турската империя, като върви пеша през поля и гори. Там се свързва със своя сънародник Михаил Чайковски, известен по-късно като Садък паша, който в това време е на военна служба в Турция. Но графът не облича офицерския мундир, а предпочита да работи като инженер. От 1865 г. той е сред колегите си, заети със строежа на шосето Одрин-Пловдив -Пазарджик.
За тези моменти от живота на Домбровски свидетелстват спомените на възрожденския ни книжовник Йоаким Груев, който разказва за строежа на шосето Пловдив-Пазарджик, извършващ се през лятото на 1869 г. под надзора на Ибрахим бей: "Главен инспектор по шосето и мостовете в Пловдивски окръг бе полякът Доброруски (Името на инженера се среща ту като Домбровски, ту като Доброруски). Той, както и мнозина поляци на турска служба, бе същевремено вършил и службата на таен агент и експлоатирал наивността на турските управници".  

Йоаким Груев разказва как Али бей, управител там, го извикал да прочете рапорт на френски език, препратен от одринския валия. Ставало дума за бунтовнишки планове, за революционни подготовки, за неблагонадеждни лица и пр. По този повод Али бей рекъл, че това вероятно е работа на "оня будала Добруски".
Над главата на Станислав Домбровски надвисват сериозни подозрения за работата му като професионален революционер срещу потисниците, въпреки че Михаил Чайковски е гарантирал за него. Тогава са намерени популярни житейски решения, за които дял има пазарджишкият учител Йордан Ненов, приятел на поляка и също зает с революционна дейност. Той запознава графа с красивата пазарджишка мома Елена Златкова -  прабабата на Станислава. Тя е родена през 1844 г. в известния род на Грънчарови. През есента на 1869 г. Домбровски и Елена Грънчарова се женят. Това са прадедите, откъдето тръгва родът, откъдето се влива аристократичната кръв.
Здравото приятелство между инженера и учителя доказва, че славяните са действали задружно. Второто им общо решение е да си сменят местоработата. Йордан Ненов се премества в Хасково. Инженер Домбровски става предприемач в Баронхиршовата компания по строежа на жп линията Одрин-Белово. Новата служба предоставя на поляка сигурност - той спокойно бунтува българите, продължава предишната си революционна дейност.
Младата съпруга на Домбровски се установява да живее в Хасково. По това време графът работи и живее в с. Алмали, на 14 км от Хасково. Елена е бременна и на 30 август 1870 г. ражда единствения син на графа, който носи неговото име - Станислав Станиславов Домбровски. Това е дядото на Станислава. Той живее до 1913 г. и също като баща си става инженер.
От есента на 1870 г. до лятото на 1873 г. е най-интересният период от пребиваването на граф Домбровски в България. По това време той е член на интернационалния таен комитет в с. Алмали  (Ябълково), в който българи, поляци и чехи се организират задружно против турците.
В с. Алмали постройката, пригодена за общежитие и за клуб на инженерите-строители на железния път Одрин-Белово, е наречена Славянски дом. Тя няма архитектурна стойност, но има екстериториална неприкосновеност и бързо става огнище на революцията. Тук живеят и действат и чехите братя Прошек, които по-късно строят Бирената фабрика в София, Орлов и Лъвов мост. (Братята Прошек имат големи заслуги за българите, за софиянци, защото участват и в строежа на паметника на Левски, на жп гарата, на сградата на Народното събрание, на първия католически храм в София, на Новата поща, правят печатница. Дейностите им са свързани с училища, читалища, школи, детски куклен театър и др.)
Тук са и други славянски специалисти: инж. Свобода, проф. Острава от Прага, Антон Пелц, пан Банковски, Иван Папазов. Сред тях е и инж. Домбровски. Историческите сведения сочат, че в Славянския дом е идвал и Васил Левски, отсядали са и куриерите на българските тайни революционни комитети. В тази сграда са се приемали и са се изпращали пари, оръжие, храни, дрехи и бегълци. Тя е била и пункт за тайната революционна кореспонденция. В Алмалийския революционен комитет влизат още даскал Димитър Ралов, синът му Александър Ралов, както и Владимир Калинов - един от най-възрастните тамошни учители, 90-годишният алмалиец Димитър Банев, учителите Димитър Караиванов и Димитър Караджов. 
Животът на алмалийци по това време е интересен и динамичен. "Челебиите", както местните хора наричат чуждестранните инженери, не само подготвят бунтове срещу потисниците, но носят със себе си нова култура, организират училище, правят празници, тържества, палят бенгалски огньове и създават неповторима, запомняща се атмосфера в околността. Те са колоритни личности. Такъв е професор Острава - строителят на железопътни мостове, който неуморно е в революционно настроение. Той бил около 70-годишен, с дълга бяла брада, заради която го наричали "Къделята". Намятал широка черна пелерина. Горещо желаел и работел за рухването на Австрия, за свободата на своето отечество и на България.
Прадядото на Станислава, граф Домбровски, бил буен и весел - не напразно единствената му снимка е с дълбок прорез по лицето от сабя. Двете със Станислава гледаме тази снимка. Тя е открита от Петър Петров в архива на фамилията Прошек в Чехия. Моята приятелка разказва, че Станислав Домбровски обичал да пее в местната църква славянски тропари и херовики, устройвал шеговити празници. Дружески се надсмивал над църковното добродушие на инж. Антони Свобода и говорел: "Миличък мой пастир, дай ми да сторя поне един грях - да откъсна главата на руския цар и на турския султан, за да направя най-дивното, най-светлото дело пред олтара на царството небесно, да освободя два поробени народа".
Истината е, че инж. Домбровски работел сериозно за делото. Според спомените на Ралов той обучавал най-коравите работници във фехтовка, учил ги как да режат османските чалми. Казвал им: "Недейте спа! Утре ще гръмнат камбаните на барут. Нима коленопреклонно ще се дадете да ви колят? Купете си оръжие, коне. Видите ли тия резки по лицето, по гърдите ми - това  са рани за свободата".
Двамата със Свобода се отправят в Одрин за покупка на оръжие. Домбровски заварва там колегите си под влиянието на гърка Сакарелис, скарва се с тях и когато се прибира в Алмали, изгонва всички гърци, работещи на строежа в неговата секция. Той не понасял предателите.
След залавянето на Левски се понася слух, че може да го съдят в Цариград. Тукашният комитет се готви да го освободи, ако го карат по новия железен път. Но идва вестта за обесването на Апостола. В Хасково се прави неуспешен опит за покушение върху изедника-гръкоман хаджи Ставри. Разкрити са връзките със Славянския комитет. Започват се арести, заточения. "Челебиите" минават в нелегалност. Прошек и Пелц се изтеглят в строителството на железницата към Ихтиман. Даскал Ралов се крие при тях. Домбровски се скрива при свои сънародници от разпуснатия Казак - алай на Садък паша. Оттук нататък следите му се губят.
Когато през 1877 г. започва Руско-турската освободителна война, Станислав Домбровски е в авангардните разузнавателни части на руската армия. На Илинден 1877 г. сутринта идва от Ст. Загора кавалерийски отряд, прегазва река Марица срещу кантон щ 26 в Алмали, вземат от кантонера ключа, развинтват болтовете, хвърлят във водата релсите и така правят невъзможно транспортирането на Сюлеймановите орди.
По спомените на алмалийци сред кавалеристите бил и познатият им Домбровски. Кантонерът Кольо Бонков го разпознал, но дълго време мълчал - така били обучавани от Левски членовете на революционния комитет.
В спомените на Ралов е отбелязано, че пан Домбровски за последен път е видян в град Казанлък, в един отряд в помощ на руските войски. Повече от него ни вест, ни кост!
Прабабата на Станислава - Елена Домбровска, била 32-годишна, когато останала сама със сина си Станислав. След изчезването на съпруга й тя се омъжва повторно за Любор Байер - чех, който работел още преди Освобождението в Пазарджик по строежа на същите шосета, които Домбровски наемал. Дали граф Домбровси и Любор Байер са се познавали тогава не е известно. Елена Домбровска запазва мълчание до смъртта си. Тя умира на 75 години в София.
След Освобождението Любор Байер, вторият й съпруг, работи като техник при градската управа в Пазарджик. Той прави и новия градоустройствен план на изгорената до основи Стара Загора. При отстъплението си турските войски оставят там само пепелища. Планът на Любор Байер е направен по най-модерните за времето си правила за планиране на градове. Сега в центъра на Стара Загора има паметна плоча за Любор Байер и една от улиците на града носи неговото име.
Любор Байер осиновява сина на граф Домбровски - Станислав, който носи вече и неговата фамилия. Нарича се Станислав Байер. От повторния брак на Елена Байер се ражда една дъщеря - Матилда, чиито внучки Лидия и Елеонора живеят съответно в София и в Бургас. Тя е имала и двама внуци.
Станислав Домбровски-Байер сключва брак с  Тонка Дреникова - това са дядото и бабата на Станислава. От този брак се ражда бащата на Станислава - Димитър Байеров-Домбровски, както и лелите й Цвета и Мария. Станислава Домбровска и сестра й Лилия са правнучки на граф Станислав Домбровски.
Станислава допълва: "Моите дъщери Мария и Биляна са праправнучки на граф Станислав Домбровски. Мария е педагог и преподава английски, а Биляна е машинен инженер-икономист. Тя работи във фирмата на баща си - моят съпруг, който е инженер-металург. След тях са петимата ни внуци:  Калоян, Никола, Камен, Калин и Юлия. Сестра ми Лилия Лулчева е юрист, юристи са и нейната дъщеря Ина Лулчева, както и внучката й Яна. (Съпругът на сестра ми Николай Лулчев дълго време работи като журналист във вестник "Работническо дело"). От нашия клон това са наследниците на Станислав Домбровски.
От леля им Цвета са братовчедите Христо Курдов - актьор, и галеристът Станислав Курдов с техните наследници, сред които има още един Станислав. Леля ми Мария не се е омъжвала.
В големия ни славянски род има инженери, юристи, педагози и хора, посветени на изкуството. Във всички от нас текат капчици кръв от граф Станислав Домбровски, който наред с други просветени и свободолюбиви славяни е дал живота си за освобождението на нашата България".

х   х   х

Това е разказът за една фамилия, в която се преплитат съдбите на големи личности - полски, чешки, български. Така аз разбрах, че Станислава Домбровска е потомствена графиня! И по кръв, и по дух тя наистина е аристократка! Това е благородното й наследство от нейния баща Димитър Домбровски. Станислава иска и нейните внуци, и внуците на сестра й, и на братовчедите им да растат с чувството, че са деца на здравото ни славянско единство.