Голямата политика и малкият човек

 Димитър Денков

Сред гаданията около поредните избори плаши предвиждането за по-малко участващи гласоподаватели в тях. Това не пречи да се увеличават кандидатите за народния вот, привличан с втръснали за ухото и окото приоритети, вносни почти в съотношението, при което чуждите стоки надвишават българските в търговските вериги, малките магазини и пазарските сергии. В съотношението има нещо по-общо: инфлацията. Тя води и до различието: голямата политика се издига в кухните и кухините на глобалното и виртуалното, докато повечето избиратели и още повечето негласуващи се препъват в неравенствата и неравностите на локалното и реалното. Разбираемо: малкият човек се е препъвал със и от политиката дотам, че дори когато минава покрай т.нар. Народно събрание, не отправя взор нито към "Съединението прави силата", нито към паметника "Цар Освободител", а към краката си, та да не се потрошат в току-що ремонтираните жълти павета. Същото раздалечаване се получава, когато едни и същи създатели, справячи и тълкуватели на големите проблеми назидателно дърдорят по едни и същи в различията си медии за едни и същи в безразличието си теми. Вярно, че тук малкият човек има доста по-свободен избор и по-лесно може да остане със себе си и близките, както е вярно, че поради тая еднообразност в политическите типажи той не отива да гласува. 

Голямата политика и малкият човек не просто не се срещат; те не се виждат. Взорът в голямата политика към небесата и звездите по европейското и сащското знаме няма как да се пресече с втренчеността на малкия човек към тесния кръг на несигурната работа, сигурните високи цени и сметки, разпадащото се образование, занемарения ръчен труд и забравеното участъково здравеопазване, все по-плевясващите парцели, на които е разбита някогашната плодородна земя, и все по-обезлюдяваните села. Тия - и много други неща - го тормозят, среща се всекидневно с тях и се справя в повечето случаи сам, сякаш да докаже верността на преходната мантра за по-голямата ценност на индивидуалното пред колективното и на временното пред вечното. От тая самота не го спасяват нито лицемерно наричаните "социални мрежи" глобални средства за контрол, мисловно и поведенческо моделиране, нито интересът към него, когато му се случи нещо извънредно, превърнато в норма за обичайни новини: разбита кола, обир, побой, убийство я за пенсия, я след ракия, я по любов. Но и тогава малкият човек убягва от погледа на голямата политика, доколкото с тия случаи става обект - и клиент - на деполитизирани органи, имащи за дълг справяне с битовата престъпност. Затова той си превежда едро-политическите приказки за възстановяване и устойчивост в особен план - лично възстановяване тук и устойчиво състояние отвъд. Понеже не е особено вярваш в наднебесните селения, отправя мечтите си към люксембургското село Шенген и еврозоната, но не като замяна на лева с евро, а смяна на местожителство, ако не за него, за все по-малкото деца, които той и близките имат. 

Лесно е малкият човек да бъде и обвинен, и оправдан за бягство от голямата политика. Още по-лесно е да се разбере, че той е такъв благодарение на нея. Тя е избягала не само от непосредствените му жизнени условия и проблеми, но и от задълженията, говорещи в първозначението на думата политика: добро съграждане от съграждани. Не е ли такова и хората не са ли такива, властва идиотията, тъй интересна с оглед на постмодерната втренченост в ненормалното и пренебрегване на скучното всекидневие в името на мечтано бъдеще, нямащо нищо общо с настоящето. 

Последвайте или харесайте в-к "ДУМА" във ФЕЙСБУК   --> ТУК <--

Споделяйте нашите публикации.