Голи са без книги народите

Вяра Дянкова

Много имена от нашата история изпълват с гордост всяко българско сърце. Между тях с особена яркост се очертава делото на светите братя Кирил и Методий - "...гениите, които са записали такива важни и знаменити събития, които ни дават право да се гордеем, че българи са внесли нещо в историята на обществения напредък" - Христо Ботев. Нека си припомним само за миг картината на феодалния IХ век - започва културното развитие на славянските народи, които вече създават литература на роден език, ограничавани дотогава от схоластиката и догматиката, както и от потисническата теория на триезичниците. И в тази тъмнина прозвучават думите на Константин Философ: "Не праща ли Бог дъжд на всички еднакво? Слънцето не грее ли на всички? Не дишаме ли въздух всички еднакво? И как не ви е срам като признавате само три езика и обричате всички други народи и племена да останат слепи и глухи?... Слушай сега, цял славянски народе, както без светлина няма радост в окото, така не ще познае радост и всяка безкнижна душа... голи са без книги народите..."

Азбуката на Константин Философ

представлява цялостна система за графично предаване на тогавашната славяно-българска реч. На Запад подобен поврат идва няколко века по-късно, ето защо светите братя Кирил и Методий са предтечите на Ренесанса! А дотогава старобългарски книжни паметници на глаголица и кирилица шестват величествено из западни и източни държави, грижливо откривани, оценявани и съхранявани като тяхна собственост, доказващи и до днес необхватната духовна извисеност на българската нация.
Глаголицата е първата българска азбука, съставена от Константин-Кирил Философ, по-стара 40-50 години от другата старобългарска азбука - кирилицата. Най-старият датиран писмен паметник с глаголица е от 982 г. открит в Иверския манастир, един от 20-те ставропигиални манастири в Света гора. Същият е основан от иверци, жители на Иверия - древна страна, днес в състава на Закавказката република Грузия. По-късно друг старобългарски глаголически паметник от втората половина на Х век или началото на ХI става известен като Асеманово евангелие или Ватиканско изборно евангелие, на името на папският библиотекар Йосиф Асемани, намерено от него в Йерусалим през 1736 г. и пренесено във Ватиканската библиотека. То съдържа 158 пергаментни листа на глаголица, с кратки приписки на кирилица. От тогава във Ватиканските архиви се намира и написаното от самия Й. Асемани: "БЪЛГАРСКИЯТ НАРОД Е ДРЕВЕН И ВЕЛИК!"

Важен старобългарски глаголически паметник

е Клоцов фрагмент със запазени 14 листа, от които 12 се намират в Триест и 2 в Инсбрук, и е открит през 1830 г. от граф Клоц в Триест. Този паметник съдържа откъс от едно слово на Епифан Кипърски и едно цяло слово и два откъса от Златоустовите слова, за които още през Х век лично от цар Симеон е съставен сборник от слова на Йоан Златоуст. Друг важен старобългарски глаголически паметник е Зографското четвероевангелие, намерено в Светогорския български манастир Зограф, а през 1860 г. подарен на цар Александър II, съхраняван в Петербургската царска библиотека.
Най-старият датиран паметник на кирилица е подписът на игумена на Зографския манастир Макария от 980 г., а следващият е надписът, поставен от цар Самуил на гроба на баща му и майка му - старобългарски ръкопис на кирилица от 993 г. Други старобългарски кирилски паметници са: Супрасълски паметник, открит в Супрасълския манастир - Полша, съдържащ 24 жития и 20 Златоустови слова - едно от Епифан Кипърски и едно от патриарх Фотия. От всичките 258 листа половината се съхраняват в гимназиална библиотека в гр. Любляна, а другата част - в библиотеката на граф Замойски във Варшава, 16 листа са в библиотеката на руския акад. Бичков. Целият паметник е отпечатан през 1851 г. във Виена от Миклошич, а отново - от С. Северянов в Петербург през 1904 г.; Остромирово изборно евангелие е преписано от старобългарски оригинал за Новгородския "посадник" Остромир от дякон Григорий и се намира в Петербургската библиотека. През 1843 г. е издадено в Русия от Востоков, а през 1883 г. - от Савинков в Петербург; Савино изборно евангелие е открито в Московската типографска библиотека и е отпечатано през 1860 г. от И.И. Срезневски в Петербург и от В. Щепкин през 1860 г. в Москва.
Делото на св. св. Кирил и Методий победи

защото имаше България

защото имаше Борис I, велик български хан и после княз (853-889), покръстил българите (865 г.), което спомогнало за сплотяването на славяните, постигнал независимостта на Българската църква и затвърдяването на славянобългарският език в богослужението! И е поставена основата за създаването на оригинална и преводна славянска книжнина, която от България се разпространила на Изток към Русия и на Запад към Сърбия. Делото продължава своя възход и при великия цар Симеон (893-927), който осъществява политическо величие, благоустройството и просвещението на България. Царуването на цар Симеон е най-плодовитата, с бляскав ореол, епоха в книжовно отношение - Златен век на българската книжнина!
Сътворените от светите български братя Кирил и Методий книжовни паметници пропътували през вековете до Йерусалим и Ватикана, Триест и Инсбрук, Москва и Петербург, Варшава и Любляна, Берлин и Виена и съхранени за идните векове, ще напомнят на Европа и света (след изчезналите велики империи) за възможностите на българското просвещение и за непреходната гордост на България.
Именно многовековната българска книжнина е не само наша непреходна гордост, но и спасение на нацията и до днес. Има ли истински българин, който да не е признателен и да не благоговее, коленичил пред делата на св.св. Кирил и Методий (предтечите на европейския ренесанс), на цар Симеон и Златния век, пред Патриарх Евтимий и отец Паисий... Великото дело на светите апостоли изпълва с гордост всеки българин, защото преди да принадлежат на славянството и човечеството, те бяха и са на България! Чрез писмеността, която те създадоха, българската земя се превърна в огнище, от което се пръсна светлината в другите славянски земи. И в това дело Константин Философ бе духът, а Методий - неговата плът. Константин носеше пламъка, идеята, откритието, а Методий - търпеливостта, постоянството, вярата. И всяка година на 24 май България скланя признателно глава пред величието на тяхното книжовно дело. Празникът на българската писменост поражда мисли за

духовната устойчивост на нашия народ

за творческия облик на съвременния българин, който при всички превратности и преломни събития не бива да забравя откъде е тръгнал! Книжовността води духа по благородните пътища към съвършенство и по нейната същност се съди за културата на един народ. В своята съкровищница българският народ е скътал огромно богатство, създадено от низ достойни негови творци през паметните години на нашата история и техните творби достигат и докосват душата на истинския българин, неговите пориви, надежди, болки, съдби!
И след Освобождението, независимо от последвалите партийни борби и нещастните военни и следвоенни години, народното просвещение е било основна грижа на българските управници.
Много необходими са днес истините, които векове наред са крепили балканския дух у нашите прадеди! Истини, които са бликали от сърцето им като от стубел сред одухотворената природа, за да подхранват съзнанието в бъдните подрастващи. Защото коренът на тия истини е в глъбините на самото сърце! Нашият народ е древен, оцелял и ще оцелява благодарение на предани и непреклонни българи, които за щастие винаги са били по-многобройни от нагажденците! Само ако се върнем към националното минало и осмислим народният безименен героизъм, запазил името на България през толкова мрачни векове, ще намерим най-благоприятната почва за осъществяване на изконния стремеж за достойно настояще, просперитет и бъден възход. И не от угодничество на властите.
Новите страници на българската култура трябва да бъдат създавани без разединения и ренегатство от всички - честни, достойни и истински българи, както българските възрожденци и недосегаеми класици прославящи българската литература наред със световно признати и известни личности.
Ето защо е крайно време за обединяването на мненията относно постигане на необходимото въздействие за духовна извисеност към съвършенство на българската младеж и да се възстанови погубената ценност - образованост. Това са верните пътища, чрез които може да се постигне истинското интелектуално израстване на едно общество.