Голготата на Вела Пеева

Евгений БЕЛИЙ

На 16 март 1922 година в село Каменица, днес квартал на Велинград, в семейството на Катерина и Пейо Пееви се ражда трето дете, момиче. Кръстена е на баба си Вела. Това звучно име се повтаряло най-често в големият каменски род - Пееви. Вела ще вземе това име, за да го остави не на внуци и правнуци, на един град - единствен в България именуван на жена героиня - ВЕЛИНГРАД.

Тя израства в заможно семейство. Не изпитвала глада и нищетата. Отлична ученичка. Учи в "жълтото училище" близо до родния си дом. Завършва пазарджишката гимназия. Там става член на РМС (Революционен младежки съюз). Две години е студентка по география в Софийския университет. През ваканциите със сестра си Гера списват на ръка нелегален вестник - "Просветител". Двете го разпространяват нелегално по домовете на своите съученици и другари. През  март 1943 г. на 21 години става партизанка в отряд "Антон Иванов". Там е приета за член на БРП (Българска работническа партия). През есента на 1943 г. чепинските партизани се връщат и образуват чета "Братя Кръстини".

На 20 май ядрото на отряда, наброяващо 60 - 70 партизани, извърши нападение над горското селище "Кьошка", за да унищожи голямата дъскорезна фабрика, изработваща конструкции за инженерни съоръжения за немците на Източния фронт. Това е най-дръзката дотогава партизанска акция в страната. Тогавашната власт я преценява като начало на нов етап в действията им. Тръгват големи потери. Два дни след провеждането й Чепинската чета, която трябвало да се върне в района си за действия, попада на силна засада. Било тъмна нощ, над главите им изсъскали полицейски ракети, затракали картечница и автомати. Дали само една жертва, но последиците се оказали твърде тежки поради откъсването в гъстия мрак на няколко партизани. Това е отмъщението на властите за нападението срещу "Кьошка", предизвикало тревога дори в двореца. На 26 май 1943 г. Богдан Филов е записал в личния си дневник: "От 6 до 7 1/2 при царя на "Московска". Говорихме по нападението при Батак и изгарянето на дъскорезницата."

През есента на 1943 г. отрядът наброява над 250 човека. Щабът му вече е слязъл в горите южно от Пловдив. В състава му е привлечена и Вела. Бойните действия обхващат огромния район от Чепинското корито и Доспатската река до р. Чая на изток, а на юг до смолянските планини. Големият размах на партизанското движение в Пловдивска област (не само в Родопите, но и в Средногорието) е отбелязан от Молотов на Московската конференция на министрите на външните работи на СССР, САЩ и Великобритания, състояла се от 19 до 30 октомври 1943 година.

По-късно през зимата на 1944 г. е драмата на отряда "Антон Иванов". Повече от 270 убити партизани и помагачи, вкочанени трупове из дълбоките снегове на баташките гори, поаленели от кръв потоци, потънали в мрак села, полицейски засади по пътищата и вълчи вой, който замира в нощта като плач, и неистов вятър, надигнал се от снежните била...

През последните дни на март Вела Пеева, Атанас Семерджиев, Стойо Калпазанов и Иван Пандев тръгват към Лъджене и Каменица за срещи с другари и поддръжници, за да изяснят какво става по селата след големите арести, но и да приберат в четата четирима партизани, начело с Никола Божанов, които от доста време се намирали в Каменския балкан. Те сами не биха могли да се завърнат, защото в тяхно отсъствие отрядът сменя лагера си.

Оказва се, че предишната нощ Вела и Атанас Семерджиев са били предадени от свекъра и девера на голямата сестра на Вела. На сутринта вятърът донася ехото от картечна пушечна стрелба и от трясъка на бомби. Води се бой, но къде, не може да се разбере. Всички в лагера са разтревожени.. Какво се е случило се  разбира след няколко дни.

...На 27 март Вела и Стойо Калпазанов осъмнали в гората над санаториума. Там през нощта трябвало да се състои срещата им с групата на Никола Божанов и останалите трима партизани. Но тя се провалила. Оказва се, че и едните и другите са били в този район, но на различни места и затова не се намерили. Към 6 часа под Хасковските колонии спрели камионите на ловната дружина. Жандармеристите наскачали от каросериите и офицерите ги повели по хребета да претърсват местността. Друга рота тръгнала от Каменица.

Вела и Стойо са били въоръжени само с по един пистолет. Без да подозират опасността, се изкачвали по пътеката към Мечешките скали. Жандармеристите ги забелязали. Над главите им пропищели куршуми.

- Никита! Никита! Насам! - извикала Вела.

Спуснали се по падината. Срещу тях открила огън картечница. Вела свила вляво и започнала да стреля с пистолет срещу преследвачите. Пръснали се и няколко гранати. Стойо се надигнал и изтичал по склона, но в този момент до него изтрещяла още една граната. Взривът го зашеметил и го повалил в безсъзнание. Парчета го наранили в ръката. Жандармеристите го овързали, преди да дойде на себе си. Вела прескочила няколко хвойни и потънала в храсталака.

Облян в кърви, същия ден Стойо бил прекаран през Лъджене. Деца, жени и мъже се стекли да го видят. Лицето му било леко пребледняло, над челото му висял окървавен кичур коса...

...Тридесет и седем дни Вела изкарва сама. Ранена, гладна, премръзнала и без очила при нейното силно късогледство, тя няколко пъти успявала да стигне до домове на верни ятаци, търсила връзка с другарите, търсели я и те, но не успяват да предотвратят бедата.

В самото начало на май времето застудява и отново запрехвърчва сняг. За няколко дена гората посърнала. Покаралите листа на букака се нагърчили като попарени, завехнали. Умълчали се и птиците.

На 2 май вечерта в двора на лъдженското училище започнала необичайна суетня. Шофьорите се завъртели около камионите. Жандармеристите се трупали на групички и шушукали.

Една от колоните водел предателят Иван Божков - горски стражар от Каменица. Той случайно открил следите на Вела по току-що паднал сняг. Била слизала до потока да се измие и да вземе вода за през деня. Божков насочил жандармеристите към Бялата скала.

"...От скалата излиза нелегалната Величка Пейо Пеева с пистолет в ръка и започва да стреля - продължава рапорта си командирът на ловната дружина. - За да я изкарат от скалата, наложило се да хвърлят бомби. При първата бомба тя останала зад скалата, а при втората избягала в една малка долчинка и продължила да стреля... "

Разказват, че Вела водила бой, докато имала патрони. Последния оставила за себе си. Други твърдят, че загинала от вражи куршум. Има ли значение, как точно е било - загинала е като героиня.

Командирът на ловната дружина напуснал командното си място и отишъл при Бялата скала. Заповядал да донесат главата й в щаба!

Следобед жандармеристите нахълтали в Каменица. Разчуло се за гибелта на Вела. Само майка й и баща й още не знаели. Те видели разплакани другарите на Вела и се досетили, но не искали да повярват, докато някакъв офицер не влязъл в двора им и не казал:

- Днес убихме една от дъщерите ви...

Велината майка се строполила в безсъзнание, а баща й излязъл разплакан навън. Привечер взел парче чисто платно, отишъл в Лъджене и влязъл в училището. Там се бил разположил щабът на жандармеристите. Помолил да му дадат главата на Вела, за да я погребе, но му казали:

- Сега мисли за своята!

Смутно, ужасно време! Съсипани от скръб бащи и майки... Главите на децата им - окървавени в Лъджене, телата им - в снега на Бялата скала! А над тях - свирепо чугунено небе, Арапчал, обвит в буреносни мъгли, и една тиха долина, с кълбяща се пара над минералните извори, вцепенена от ужас, и ябълкови градини, попарени от снега, преди да са вързали плод. 

Каква велика дарба има нашият народ - мъката си да излива в песен. Първи със сълзи на очите запяват жените от Каменица :"Ой горо, горо гъста, гъста зелена. Що си навела клони надолу, клони надолу кат народ глава. И ти ли, горо, жалиш за Вела Пеева ..."