Гладът, който е толкова страшен

Тодор Канев

Наближаващите избори ще повдигнат отново въпросите с идентичността на политическите партии, както и това какви представители ще влязат в бъдещото събрание. Може би очакванията към левицата за пореден път ще бъдат най-големи, тъй като тя представлява по дефиниция най-голямата група от хора в най-бедната страна от Европа. Тук би трябвало да са представителите на трудещите се, интелигенцията, както и всички бедни и неоправдани българи. Но дали тези трудещи се и бедни граждани за пореден път няма да бъдат разочаровани от това, че в листите не виждат именно хора на наемния труд, както и интелектуалци, е въпрос, на който много скоро, ще може да си отговорим.
Ще съумее ли левицата да погледне към себе си и да види какви са и проблемите. Може ли да се очаква завръщане към автентичните идеи на социализма, като в основата на това завръщане да бъде трудовата класа на България.
Връщайки се към времето преди 25 години, в събранието можеше да откриеш хора, които прославяха труда и с гордост можеше да се наречеш, че си работник. Днес обаче думата работник звучи по съвсем друг начин. Всеки, който се обяви за такъв, се смята, че е по-долна класа, на която не трябва да и се обръща внимание. Поради тази причина в идващите месеци ще започнете да виждате и чувате кой какъв голям уравленец е и какви влиятелни бизнес отношения е натрупал, поради които причини според неговата персона и на неговото обкръжение е най-подходящата личност, която може да представлява левицата. Тези същите ще ги видите и в първите редици на идеологически неподходящо място за тях, но подкрепяни от политически правилните хора.
Социалистите, трудещите се, както и всички останали бедни българи, вече не искат да се задоволят с обещанията, които се отправят по време на избори. Хората, подкрепящи левицата, искат нещо, което реално ще промени политическата система и ще обърне внимание на обикновения човек с неговите обикновени трудови проблеми.
Как обаче да се очаква промяна, след като в националните ръководства на партиите няма да намерите трудещи се, там ще намерите ловки апаратчици и бизнесмени, които ловко търгуват с влияние за собствена угода. Някои от членовете на левицата с гордост се наричат социалисти, но техните действия в законодателната и изпълнителната власт показват, че са по-близо до либералите и капитала.
Когато утрешните кандидати за народна любов се изправят пред хората на наемния труд, те ще трябва да отговорят на въпроса: Как и въобще дали са се борили срещу бизнеса, който експлоатира и унижава трудещите се. Дали от позицията, която искат да заемат, ще се противопоставят на социалната несправедливост и неравенството в обществото.
Подкрепящите левицата, може и трябва да питат и други въпроси, които не са важни според партийните ръководства, но това не трябва да ги обезкуражава. Нека да продължим да питаме: Кога ще се премахне плоският данък? Кога ще започне реиндустриализацията на страната? Кога ще се преборим с бедността и корупцията в страната? Макар че на тези и други въпроси няма да получаваме конкретни отговори, а и след това да настъпят конкретни действия не трябва да губим кураж и да продължаваме.
Когато обаче в листата видите трудещ се или интелектуалец на по-задно място, може да го подкрепят с преференцията, която се дава по право според изборното законодателство, тъй като единствено по този начин, ще може да променим налаганите ни партийни кандидати и в крепостта, която защитава капитала, ще може да влязат повече хора на труда, а те от своя страна трябва системно и целенасочено да започнат да рушат крепостта отвътре, така че да може повече трудещите се да проникнат вътре и да вземат надмощие над онези, които експлоатират нашия труд.
Поглеждайки към нашите южни съседи, трябва да си зададем въпроса: Как обаче искаме да се развива левицата у нас? Дали искаме да сме по-близо до СИРИЗА или по-близо до ПАСОК.
На последните избори за Европарламент СИРИЗА беше първа политическа сила и успя да вкара шест представители в Европарламента. В листата на СИРИЗА се забеляза яркото присъствие на скромната българска работничка Костадинка Кунева. За нас, като българи и хора, които подкрепяме лявата идея и трудещите се, това е огромно признание и гордост. Друга ярка личност е видният  писател и антифашист 91-годишният Манолис Глезос, който е свалил през 1941 година хитлеристкото знаме от Атинския акропол. Генерал де Гол го описва като "Първият партизанин на Европа".
На другия полюс е доскоро управляващата коалиция на ПАСОК на тези избори, тя претърпя изборна катастрофа и остана на четвърто място, като успя да вкара двама представители в Европарламента. Ако се поинтересувате, ще разберете, че и двамата представители на ПАСОК са по-скоро представители на прогресивния млад апарат на партията, отколкото на трудещите се или на интелигенцията.
Може би за някои това е химера и опиянение, но защо да не може да се възползваме от добрите практики на нашите съседи и да ги приложим и у нас. Днешните наследници на Дядото трябва всекидневно да отстояват правата и свободите на трудещите се, тъй като те са извоювани с много кръв и пот през годините. Днешните социалисти не трябва да позволяват гладът да е по-страшен от смъртта, както го заявиха колегите на загиналите миньори отпреди година.
Днес левицата трябва да докаже, че ще продължи борбата, която отстъпи през изминалите години и гордо ще се завърне на полагащото и се място, откъдето ще развее знамето на труда.
Социалистите ще трябва да изкоренят глада, за да не бъде толкова страшно надвиснал над трудещите се. Заплахата от глада заема надмощие над трудещите, а представителите на левицата ще трябва да се борят за тях така, че в техните очи да не се вижда отчаяние, несигурност и страх.
Тази задача е трудна, но промяната трябва да започне именно оттам. Представителите на левицата трябва категорично да заявят, че няма да отстъпят и крачка назад от интересите на хората на наемния труд, които са защитавали в продължение на повече от век.