23 Септември 2019понеделник23:28 ч.

Снимка Емилия Костадинова

Срещи

Георги Константинов: Стихотворението е протегната ръка, вик за човещина

Винаги истината, никога баналности, без литературничене, споделя своето верую за творчеството известният поет

/ брой: 162

автор:Боян Бойчев

visibility 1135

Георги КОНСТАНТИНОВ е роден на 20 декември 1943 г. в Плевен. Завършил е българска филология в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Автор е на повече от 30 книги с поезия, сред които "Една усмивка ми е столица" (1967), "Неграмотно сърце" (1978), "Общителен самотник" (1982), "Обичам те дотук" (1992-2003), "Дърво и птица" (1999),"Вечерна дъга" (2007), "Любовно разписание" (2007-2008), "Врана в снега" (2011), "Човек за споделяне" (2013), "Вълнение в Константинопол" (2013), "Неделен човек" (2017) и др. Пише и книги за деца. Неговият роман "Туфо рижият пират" е издаден на 7 езика. Носител е на национални и международни награди за поезия. Почетен гражданин е на Плевен. Почетен председател на Българския П.Е.Н.-център и директор на сп. "Пламък".

- Георги, позволявам си да водя това интервю във 2 лице, ед. число - въпреки огромното уважение и респект към теб като човек и творец. Може би защото покрай сп. "Пламък", където даваш път на поети и писатели от различни поколения, си успял да запазиш младежкия си дух. Така ли се чувстваш и кой може да разговаря с теб на "ти"? 

- Ако моите млади приятели в литературното ми всекидневие ме заговорят на "Вие", то това означава, че те нещо се шегуват. Хората, които ме познават, знаят, че не обичам прекалената учтивост. Остроумната ирония в общуването върши по-добра работа. По-важното е, че не разговарям на "Вие" и със себе си... Не идеализирам своята личност и всичко това, което правя. По своя дълъг път съм падал неведнъж - било от моя грешка или от чуждо подливане на вода, но гледам бързо да се изправя. По природа съм добронамерен, ала имам нужната сила да кажа: "Ти грешиш!"- и на себе си, и на другите. Ценя това свое качество. В началото на мой малък бележник съм записал: "Ако мислиш само лоши неща за себе си - значи не се обичаш. Ако мислиш само хубави неща за себе си - значи не се познаваш".

- Какво означава "Внезапното поколение"?

- 5-6 години след обществените промени около списание "Пламък" започнаха да се събират млади хора на перото: главно поети и белетристи. Събиранията, както знаеш, ставаха в редакцията на "Пламък", която вече се помещаваше в дома, завещан от голямата ни поетеса Дора Габе. Публикувахме в списанието първите работи на младите, помагахме в издаването на дебютните им книги, правехме литературни четения в НДК. Тогава трябваше да сложим рубрика, под която да бъдат публикувани техните творби, и аз предложих тя да се казва "Внезапното поколение". "Кръжаха" около "Пламък" близо двадесетина автора. Ти също идваше на срещите - направо от стадиона, защото беше и спортист-маратонец, който пише интересни стихове... Малко по-късно видях в една английска литературна енциклопедия бележка за термина "Внезапното поколение". Обясняваха там, че той е създаден в българското списание "Пламък" и че би могъл да важи за новата литературна вълна в цяла Източна Европа... А и на днешните сбирки, ставащи в редакцията на всяко 13 число, продължават да идват нови млади автори...

- Защо продължаваш да търсиш млади поети и писатели? Не се ли умори?

- Изглежда, че е съдба. Повече от десет години водех ученическото литературно списание "Родна реч", където блестеше поколението на Петя Дубарова, после трябваше да поема списание "Пламък", адресирано предимно към младите автори. И така - до днес. Може би взаимно се търсим - мисля, че те имат нужда от моя творчески опит и от личната ми преценка на творбите, а пък аз виждам в тях повече творчески идеализъм и нови посоки на вдъхновението. Оценявам това, че те искрено иронизират неадекватното самочувствие и амбициозната графомания, бягат от баналното и по свой начин търсят ценното в нашата родна класика. Аз пък от своя страна се стремя да им подскажа, че електронното общуване може да върви наравно със стародавното четене на книги, за които светът говори. Навярно тези срещи не ми позволяват да остарея.

- Трудно ли се поддържа пламъкът на "Пламък" - Геомилевото списание?

- Докосна болно място. Пак в споменатия мой бележник съм си записал: "Най-важното в една култура е самоуважението". Държавата малко помага на добрите български писатели да създават и публикуват нови творби, с които изразяват, освен своята дарба, нашия национален характер. Не уважаваме културата си достатъчно! А конкретно за списание "Пламък" - като че ли самите писатели не болеят за съдбата на литературните ни издания. Нашите писателски трибуни в момента се броят на пръстите на едната ръка...

Съюзът на българските писатели, чието издание сме, не подпомага финансово издаването на списание "Пламък". Вярно е твърдението за паричен недоимък, но в една творческа дейност има и приоритети. А странични спонсори все по-рядко се намират...

И какво предстои? След като неотдавна отбелязахме 95-годишнината на легендарното Геомилево списание "Пламък", сега се обсъждат варианти за нежелана пауза в досегашната му съдба, даже се говори за ликвидация... А всичко може да се реши позитивно с една постоянна парична подкрепа от страна на УС на СБП в размер на 5-6 хиляди лева годишно. При такава, макар и малка помощ, и аз бих продължил своите издателски усилия - особено в намирането на допълнителни спонсори - за запазването на списанието.  

- Какви са твоите впечатления от съвременната българска литература? Има ли я? И колко силна е тя днес?

- Въпреки очевидното безразличие от страна на държавата, недостигът на средства, липсата на достатъчно медийно внимание и т.н. нашата съвременна литература има немалко ярки сполуки. Срещаме интересни изяви в поезията ни - и от вече доказани поети, и от най-младите автори, но мисля, че в белетристиката ни се появяват повече приятни изненади. Не говорим често за тези добри изяви поради почти пълната липса на истинска литературна критика. Само в някои медии се появяват тук-там кратки приятелски отзиви или прозвучават отделни мнения от някой тесен писателски кръг. Много повече се пише за тъй наречените "книжни хамбургери" - биографии на звезди, текстове от шоумени, криминалета, литературна чалга. 

- Задавал ли си си въпроса: какво харесват хората в твоите стихотворения?

- Нека самите читатели на поезия отговорят на този въпрос. Ако погледна на себе си с повече критичност, бих казал, че съм доста неподреден, даже стихиен човек. Ала в творческия ми живот има няколко принципа, които упорито спазвам: винаги истината, никога баналности, без литературничене. Ако наистина небето ми е дало нещо в повече - да не го изхабявам в кухи стилистични упражнения. Моите стихове идват от живота и бих искал да се връщат пак при него. Бих се радвал, ако е жива и истинна всяка дума, влязла в мой стих... За да изразя една обществена болка например, тя преди това минава през самия мен, усещам я лична. Така със споделената поезия лекувам и себе си... Не мисля предварително за формата - класически или свободен стих, разгърната метафора или лаконична формулировка. Ако вълнението е действително, то само намира своята небанална, изненадваща образност... С каква хубава ирония го е казал великият композитор Шуман: "Нищо по-лесно от композирането. Трябва само да си спомниш една мелодия, която никой никога не е чувал." Сигурно и при поезията музиката на стиха идва по същия начин.

- Каква е рецептата за хубаво стихотворение?

- Очевидно точна рецепта няма. Не пиша стихотворения, за които усещам, че ще бъдат разбрани само от мен. Не ми е присъщ горделивият отказ от контакт с читателя. Има автори на стихове, които горят от желание да скрият своята мисъл в метафорични кръстословици. И казват, че пишат само за себе си. Смятам, че херметизмът в поезията е твърде луксозно занимание във време, в което се преплитат толкова надежди и несбъдвания. И заплашително расте лавината от явни и тайни несправедливости. Едно стихотворение, освен естетически факт, е всъщност протегната ръка, вик за човещина.

- Много често обаче поетите стават жертва на вдъхновението и гражданската си позиция. Кой има право да ги съди?

- Демократично е да се вслушвам в различните мнения на читателите. Понякога тези мнения идват, когато и аз самият имам в себе си някаква представа за стойността на написаното. Мисля, че  най-добрият съдник е времето. То дава най-точната преценка на делата ни. "Времето е почтен човек", казват италианците.

- Ти правил ли си компромиси с творчеството си?

- Възприемам себе си като човек с негероичен характер и вероятно съм правил някои дребни житейски компромиси. Но пред белия лист не си позволявам съмнителни отстъпки от това, което действително мисля и чувствам. Бих казал, че чувството за истинност никога не ме напуска... А и така протече животът ми, че нито веднъж не бях "изюден" да направя голям житейски или творчески компромис. Слава Богу - не ме е сполетявало такова нещастие... 

- А кога посегна към перото?

- Бях 16-годишен, когато написах първото си стихотворение. То беше всъщност... басня със заглавие "Борът". Заедно с Калин Донков издавахме в плевенската гимназия ученически вестник - на циклостил, една забравена вече техника... Ще прозвучи странно, но аз отговарях тогава за хумористичната страница. Така във вестника ни се появи и баснята. Но скоро ме завладя лириката и в софийското ученическо списание "Родна реч" бяха публикувани първите ми стихотворения, посветени на природата ("Еделвайс", "Хижа" и др.). Не закъсняха и стиховете ми за любовта... Скоро след това - през 1961 година - получих и наградата на списание "Родна реч" за най-добър стихотворен цикъл.

- Имаш ли любима своя творба? И коя от стихосбирките си би определил като най-успешна?

- Може би най-близо до сърцето ми е книгата със стихове за любовта "Миг като вечност". А от другите жанрове - много ме е радвал дълготрайният успех на книгата ми за деца "Туфо рижия пират". Любими стихотворения? Не са малко: "Миг като вечност", "Балада за низшите чинове", "Константинопол", "Обичам те дотук" и др.

- Имал си много срещи с публиката, в препълнени зали. Ще споделиш ли с читателите на ДУМА някоя интересна случка?

- Преди десетина години, след мой авторски рецитал в зала 7 на НДК, поиска думата за поздрав мой далечен познат - колега от някогашната ми работа в телевизията. И той разказа пред публиката удивителна своя случка. Имал драматично лично преживяване и решил да сложи край на живота си. Излязъл на балкона, вероятно с намерение да се хвърли от етажа, но там вятърът подмятал вестник, в който било отпечатано моето стихотворение "Вземи се в ръце". Видял познатото име на автора и се зачел... И стихотворението му въздействало да се откаже от мрачното си намерение. Този мой някогашен колега, на име Телериг, беше между най-добрите млади оператори в телевизията. Разказаната от него драматична случка ме развълнува дълбоко...

- И днес продължаваш да пишеш. При това стиховете ти са различни по тематика. Кое те вдъхновява?

- Мисля, че истинският поет може сам да повика вдъхновението си. Не вярвам, че малкото написани творби са белег на висока творческа самовзискателност. Ако природата ти е дала способност да изразяваш своите вълнения с думи - пиши, или както казват древните "Нито ден без черта!". Великият Ботев има само двадесетина гениални стихотворения, но той е създал и десетки страници огнена публицистика. Много от нашите класически поети имат сравнително малко по обем творчество, но това е поради ранната им гибел. А нашият Иван Вазов, както и Александър Пушкин, очевидно не е имал и миг творчески покой. А какво да кажем за чудесния поет и преводач на целия Шекспир, незабравимия Валери Петров? Познавахме се много добре и той ми беше висок пример за творческо самоотдаване.

- Вслушват ли се днес политиците в гласа на поетите? 

- Не съм чувал да прозвучат в нашия парламент думите "българска литература". В днешно време не заплашват с наказания поетите - просто ги обграждат с безразличие. Сега литературният ни живот е нещо като разграден двор, пренаселен от "кандидати на славата", а читателите непрекъснато оредяват. Това се отнася и до политиците. Слушайки словата им, стигам до извода, че значителна част от тях изобщо не четат книги.

- Твоята молитва за България?

- Неслучайно има две думи за нашата България - родина и отечество. Значи: и майка, и баща. Нека небето ни даде сила и способност да бъдем истински нейни чеда - за да я спасим и издигнем в този несигурен свят. 

С над 340 мерки Мая Манолова ще променя София

автор:Дума

visibility 97

/ брой: 182

Президентът призова българите в САЩ да се завърнат

автор:Дума

visibility 74

/ брой: 182

Лекари алармират за липсващо лекарство за онкозаболявания

автор:Дума

visibility 56

/ брой: 182

Белгия забранява старите дизели

автор:Дума

visibility 76

Всеки втори държавен лев похарчен на вятъра

автор:Дума

visibility 101

/ брой: 182

Всяка четвърта фирма у нас се страхува от фалит

автор:Дума

visibility 62

/ брой: 182

Фалшиви стоки за 740 млн. евро са задържани в ЕС

автор:Дума

visibility 54

/ брой: 182

Транспортна стачка ще блокира Гърция

автор:Дума

visibility 52

Конгресът крои нов импийчмънт срещу Тръмп

автор:Дума

visibility 61

/ брой: 182

Иран освобождава британския танкер

автор:Дума

visibility 48

/ брой: 182

НАТО: Русия ни пречи в Черно море

автор:Дума

visibility 68

/ брой: 182

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ