ГАЗ-16 – летящата Волга!

Идеята за летяща Волга се е появила далеч преди филма „Черната мълния“, в който главната роля е отредена именно на старата Волга с еленчето на капака. Реалната летяща Волга не е измислица, а една от най-напредничавите и фантастични идеи на съветските автомобилни инженери. Става дума за машина с обозначение ГАЗ-16, чиято разработка стартира през 1960-а година – експериментален автомобил с повишена проходимост и аеродинамично задвижване.
Разработката е на група от Горкиевския автомобилен завод, начело с водещия конструктор на предприятието А.А. Смолин. Към нея са били привлечени още сътрудници от института НАМИ и от авиационния завод Орджоникидзе. Новата машина е трябвало да съчетава в себе си качествата на автомобил и съд на въздушна възглавница, да бъде икономична и високопроходима.
За движение по асфалтиран път ГАЗ-16 ползвал нормално шаси с независимо предно окачване, аналогично на това при Волга ГАЗ 21. Под капака бил монтиран V-8 двигател от ГАЗ-13 Чайка с ходов обем 5,5 литра и мощност 195 к.с. На равен път машината развивала максимална скорост от 170 километра в час.
Когато се напускал пътя и се навлизало в офроуд условия, шасито се прибирало с хидравлика в корпуса, а автомобилът продължавал движението на въздушна възглавница на височина от около 15 см от земята. По този начин ГАЗ-16 можел да преодолява и водна преграда.
Първият вариант е бил без въздушни пропелери, а водачът управлявал потоците въздух от двата основни вентилатора с помощта на специални жалузи. Тестовете показали редица недостатъци на това решение – при отнемането на част от вертикалния въздушен поток машината пропадала надолу, а максималната скорост едва достигала 40 км/ч.
Втората и по-известна модификация на летящата Волга - ГАЗ-16А, била доста променена в сравнение с първата. Моделът получил два допълнителни мотоциклетни двигателя с мощност от по 28 к.с. всеки, които въртели с помощта на кардани два трилопатни винта, изнесени в задната част. Тази конструкция позволява движение и на заден ход, а въздушните рулове на вентилаторните кожуси осигурявали много добра управляемост на необичайната транспортна машина. 
По-късно създали и трета модификация – ГАЗ-16Б, при която използвали за задвижване газотурбинен двигател ГТД-350 за задвижване на нагнетяващите вентилатори и тласкащите перки. Мощността на този агрегат достигала 394 к.с. За времето си моторът ГТД-350 бил най-малкият по габарити и лек двигател от този тип – тежал само 130,5 килограма, и все пак осигурявал напълно енергийните потребности на летящата Волга.
Независимо от това, че разработката била напълно успешна и перспективна, ГАЗ 16 така и не успял да получи „путьовка в жизнь“ и с времето работата над проекта била прекратена. Намерили се редица причини за неправилното решение на ръководството на завода – сложност на конструкцията, неикономичност, ниска товароподемност и ограничена област на използване. Основният недостатък от техническа гледна точка бил в нерационалното използване на мощността на двигателя за създаването на въздушната възглавница под машината – просто тогава не стигнали до идеята за гъвкави ограждения по габарита отдолу.
Така проектът за летящата Волга останал в историята и за съжаление от трите прототипа не е останал нито един екземпляр. Налице е само едно голямо парче от една от машините, което и в момента се пази в музея на ГАЗ.