Гаврошовците имат братя навсякъде

Христо Димитров Измирлиев, вторият по рождение син на майка Елисавета и татко Мицо, се ражда на 17 септември 1898 година в Кукуш. Унаследява обичта към цветята от баба си Параскева, ученолюбието от дядо си - поп Анастас Кръстев, прямотата от баща си, дарбите от Бога,  всичкото това, - да  се радва и да страда кратко. Удивително, възмутително кратко!
Вгледайте се в портрета му: погледът излъчва неотразимо жизнелюбие и необичайна мъдрост, лицето таи покоряваща чистота, челото засланя рядък ум, - все богатства, които обещават слънчево бъдеще, а съдбата, не, жестоката българска действителност, ще го скърши още юноша!
Припомнете си незабравимата му "Приказка за стълбата", за да чуете - за пореден път - гласа на Вечността. И да се запитате: Нима е възможно юноша да е създал притча-шедьовър не само в българската, а и в световната литература? (Ех, ако се беше родил във Франция или Англия... Щеше да стане пер или сър. Не! Същата щеше да е участта му приживе, същата. Щом пееш за беззащитните - обречен си.)
А болката по прекалено ранната му гибел, естествено, винаги ще е незаглъхваща! За хората на труда, разбира се. Защитниците на грабежа, измамата и капитала ще подминават името му или ще изхвърлят творбите му от учебните програми, та внуците ни да не научат, че гаврошовците имат братя навсякъде по света.
По повод 120-та годишнина от рождението на Христо Смирненски - гениалното момче, неуспяло да стане мъж, но оставило знаменателна диря в съзнанието на редица поколения истински българи, предлагам два къси разказа, изградени върху отделни епизоди от живота му.


БЕГЪЛЦИТЕ
На 19 юни 1913 година, по мръкнало, подир морен ден, в двора на сладкаря Мицо Измирлиев влезе първородният му син Тома с видима тревога в очите:
- Мамо, тате, гласите се за сън, ама ни чака будуване.
Думите му потънаха в ехото на два силни топовни гърмежа, от които се раздрънчаха прозорци и празни съдини. Последваха ги още няколко залпа - по-силни и по-страшни.
Бай Мицо, изхранвал челядта си със сладкарство, нямаше тежки кесии, нито златни и сребърни предмети, та взе само хлебец и гюмче с водица, присви фитила на лампата и изведе семейството си извън градчето - там, където се сбираха повечето люде, на хълма до село Грамадна.
Артилерията продължаваше да обстрелва Кукуш и околностите му, тътнежите и страхът от доскорошните кланета подгониха бегълците още на север, към Круша планина. Пътят бе стръмен, ронливият камънак забавяше крачките, умората натежаваше не само на децата и жените. Изсъхнали старици ситно се кръстеха - от Господа избавление търсеха, още му се надяваха.
- Не гонете върха, а сянката му! - посъветва челядта си бай Мицо.
- Този връх няма сянка, тате! - рече му тогава петнайсетгодишният Христо.
Сладкарят оцени издуманото, отпъди мислите, неканените, натрапените - потърси превоз за далечна цел, а на Тома нареди да стяга багажа.
- Тате - обади се пак Христо, - на, пийни вода от Кукушко! Отсега ке пием друга.
Бащата не чакаше и тези думи. Те му отвориха взора, та видя целия свой досегашен живот. Помилва краткото си детство, полюля се на въжето, завързано за "Лажна връба" - дървото, зад което за пръв път забеляза кротката и разумна Елисавета (пресвета майчица и изрядна съпруга насетне) и я повика за годеница. Припомни си и бистрите утрини по сенокос, га съзираха през тънката мараня сребристия лик на Беломорието.
Яви му се за кратко и другото, което му се беше случило, че и небивалото, желаното. Кукуш! Бял и мек като погача. Там беше почнал занаята, там бе очаквал, свит зад портата, първия вик на първата рожба, сетне и на другите. Между високите дувари, под лозницата, бяха пропълзели най-спокойните му вечери.
- Замеси ли тестото, Мицо? - благо ще попита Елисавета, а той ще кимне:
- Аз замесих, ти помете! Заборави ли?
Тя помнеше какво е свършила, той - също, но приказка да отворят, прохлада да повикат. Кукуш не три месеца, а три сезона е топъл. Кукуш всякога е хубав. Кукуш е като платнена люлка сгоден, платнена люлка, завързана за четири хълма. Ето - стъпили са вече на единия, ала не по своя воля. И не да му се порадват. Тръгват вече към другия... Господи, няма ли да се обърнат, иначе речено, да се върнат!
Бай Мицо се сепна като от сън, надигна гюмчето и жадно пи от сладката вода. Тикна го в ръцете на Христо и кимна към извора. Отново тътнежи заподскачаха по хълмовете - този път още по-силни, значи още по-страшни. Тътнежите прогониха прокудените още по на север.
Налял вода от близкото дере, Христо се затича да настигне малкия си брат Дончо и сестричето си - да ги подбутне с шега по баира нагоре, водица да им даде, ако са жадни, черга да им постеле за кратка почивка, приказка да им разкаже - за бодрост и кураж. Обиколи и съседите. А когато настигна баща си, усети, че гюмчето пак е празно - нали пътем бе засищал жаждата на стари, млади и деца най-вече. Завари баща си прегърбен над багажеца с потно чело. Ръцете му трепереха.
- Лампата не угаси, тате! - рече му.
- Присвих фитила... Като се върнем...
Нови оръдейни тътнежи погълнаха думите му. А когато стихнаха тътнежите, писък разцепи планината. Кукуш гореше като огромна главня, хвърлена хей там, в ниското. Градът светеше в жълто и синьо, озарен от небесния огън на лятото. И в това голямо огнище догаряха надеждите на всите малки и големи прокудени человеци.
- Що правиш, тате? - впи очи в баща си Христо.
Мицо Измирлиев беше коленичил с протегнати напред ръце - безмълвен и блед. До него стоеше Христо и не усещаше, че държеше гюмчето наведено и то се изливаше.
- Що правиш, чедо? - сепна се майка Елисавета.
- Гася пожара, мале! - отвърна с непознат за нея глас Христо.
Беше порасъл за една нощ, колкото се расте за година.
- Късно е веке, късно е! - заплака майка Елисавета.
Мицо я подхвана за раменете. Всички - и Измирлиеви, и съседите - гледаха огнището, било до снощи тяхно родно гнездо. И най-малката рожба на Кукуш вече разбра, че връщане няма. Вкопчени ведно под билото на хълма, откъдето им бе съдено да се разделят завинаги, бегълците се пръснаха на много страни. Повечето поеха към сърцето на България.
Христо Измирлиев постоя някое време с празно гюмче в ръце, па тръгна да догони близките си. Беше загубил родното място, но не и родината си - мислеше си той. Като се изравни с баща си, чу го да казва:
- Ке се върнем, Христо! Пак ке минем тоя път. Там... оставих лампата да свети. Свих само фитила й.
Не се върнаха...



ЧЕРЕШИТЕ

Вървяха по Цариградското шосе, доволни от меката пролет, недоволни от облеклото си. Веселин Димитров слушаше звънливия глас на Христо Измирлиев и си мислеше за преображението на Ведбал в Смирненски. Остроумният, хапливият, вечно усмихнатият Ведбал започна да реди тъжни стихове. Ето и сега - сякаш да подчертае промяната, Христо не довърши шегата за скъсаната подметка на лявата си обувка - левичарството дотам водело, - и подхвана спомени за приятеля си Цвятко Нейков:
- Пишеше под псевдонима ЖИВОТЕЦ. Всеки негов ред като да говореше: това нашето живот ли е! Животец, братя, дребен, жалък животец. Какво ти разправям - като го знаеш!
Христо отново надигна левия си крак да извади камъче от дупката и слънцето на последния майски ден огря розови като недозрели череши пръсти.
- Ще ти кажа нещо, което не знаеш - подхвана той и дяволито смигна на приятеля си. - Бяхме във военното на Негово величество училище, но с повече усърдие служехме на "Смях и сълзи". Макар и без пари. Карантината заради "Октомврийската скарлатина", тоест революция, продължи нетърпимо дълго, забраната да виждаме света и той нас - също. Преизпълнени с чувство за ред и дисциплина към... редакционния съвет на списанието, един ден с Цвятко Нойков прескочихме оградата и право в...
Веселин знаеше и този епизод от живота на Ведбал, но слушаше с интерес, защото бе убеден, че приятелят му не рови из миналото си като из сметище - нещо старо да подритне за занимавка, а съживява съкровени мигове.
- Като ни видяха, господа редакторите ревнаха: Добре дошли, бъдещи фронтоваци! Всички в редакцията знаеха какво ни очакваше заради провинението - бойно снаряжение и първа фронтова линия! 
Ведбал подава листа с поредния си фейлетон и намира повод за закачка, а Цвятко Нойков, мълчалив и унил, току пристъпва от крак на крак, сякаш марширува на място и подбутва юнкера Христо Измирлиев да си тръгват, докато не са ги усетили.
- Спокойно! - обръща се към него Христо. - Времето сега за нас е счупена съдина, все едно е кога началството ще я подритне. Какво ни остава, Животец? Една шега безобидна, братко. Капка на дъното на счупената съдина.
Арест за начало.
В ареста Христо реди хуморески - теши душата си със смях. Пише оперета за бягството на двама непрокопсаника, а до ушите му долита валсът на военния духов оркестър - вечеринката за другите е в разгара си.
Войната - и тя.
Юнкерите от набор 42-ри на Военното училище, а и командирите им, не знаят интересна вечеринка без участието на Измирлиев. Тази е вяла и еднообразна. Забелязал го е и началникът.
А в ареста ечи оглушителен смях - Ведбал рецитира съчинените строфи, охраняващите подскачат от остроумния гъдел на хумора му. Ще речеш: слънце и в най-тъмния ъгъл на света. Не минава много време и пратеник отвежда двамата бегълци в салона. На сцената Христо Измириев начева да реди току-що съчинената оперетна поема. Публиката се оживява, развеселява се дори началникът. Остроумието на Ведбал спасява и Цвятко - опрощават им "фронтовия излет".
Войната България ще загуби и без тях.
- Смехът спасява дори от гибел - обобщава Веселин.
- Понякога - казва трезво Смирненски. - И не всекиго.
Година по-късно Цвятко умира от "жълтата гостенка"...
- В този светъл ден тези мрачни мисли! Ведбал, защо изостави хумора? Нали той е като слънчевите лъчи, които сгряват всички ни. А тъгата разболява, приятелю.
"Нам огрява ярко слънце, него - не!"
Помълчаха. Веселин захапа устни - остана неразбран, защото не изрече цялата истина. Искаше да внуши на приятеля си, че поетичната му сила е в хумора, а не в политиката.
Бяха напуснали шумната част на алеята, по която в празнични дни се разхождаха столичани, но днес и в този край на Борисовата градина имаше хора. Наближиха количкар, тикащ пълна догоре с череши талига. Червеното свежо изобилие заблестя в очите им. Веселин бе намерил повод да изрече недоизказаното, но количкарят загърмя с гласището си:
- Сладки, розови, червени, та черни... Насам, народе! Тук е благината.
Смирненски преглътна - тук беше благината, съмнение нямаше.
Около талигата се навъртаха две момчета с дрипави окъсели панталонки и избелели ризки. Едното се вмъкваше между думите на черешаря:
- Бог ги дава без пари, а продавачът се скъпи.
Другото се смееше през ситни оредели зъбки.
Сцената заинтригува двамата журналисти и те се спряха.
- Сладки, розови, червени... Заповядайте, господа!
- Бог ги дава без пари, продавачът се скъпи.
- Я се махайте, дрипльовци! - не се стърпя шопът и се наведе за камък.
- Кило за нас! - почти извика Христо и шопът се изправи.
Видял сериозните лица на младите мъже, продавачът напълни шепа няколко пъти и тури в плик отмереното. "Кантарът" му бе неповторим, според Христо, надяваше се да е и точен.
Смирненски плати и пристъпи към хлапаците, втренчили очи в талигата с черешовото изобилие.
- Как се казвате, момчета? - подхвана ги Ведбал.
- Аз съм Илия. Родил съм се на Свети Илия.
- Аз пък съм Христо. Къпали са ме за пръв път по Рождество Христово. За пръв и последен!
Журналистите се засмяха от сърце.
- О, адаш си имам! - възкликна Смирненски. - Момчета, тези череши са ваши, ако ми отговорите на една гатанка.
Момчетата се оживиха. Веселин гледаше отстрани и се радваше, че Ведбал още не се е предал на Смирненски.
- Нали всеки трябва да заслужи и хляба, и десерта си?
- Така е - отвърнаха в хор хлапаците.
- От едно огнище цял свят се грее. Що е то?
- Слънцето! - веднага отговори Рождество Христово.
- Браво! Но тази беше прекалено лесна. Чуйте още една, малко по-трудна.
- Готови сме! - включи се и Свети Илия.
- Петима братя в една нощ родени и пак не са равни?
- Пръстите на ръката! - отвърна Илийчо.
- Браво, момчета! - зарадва им се Ведбал и раздели онова в плика на четири равни части.
Децата гледаха и не вярваха, никое не посегна.
- Хайде, по-смело, заслужихте си ги!
Децата не бяха убедени, че така лесно могат да спечелят толкова много череши.
- А защо скандирахте "Бог ги дава без пари?" - попита Веселин.
- Защото ни се ядяха - простичко отвърна малкият Христо. - Баба така казва - Бог всичко давал без пари.
- Продавачът никак не прилича на Исус - промълви повече на себе си Смирненски. - Вземете своите дялове - добави той, - ние ще си купим още...
Илийчо се пресегна, последва го и малкият Христо. И веднага се нахвърлиха върху неочакваната придобивка. Смирненски ги гледаше с нескрита тъга.
- Не можем спаси Ведбал! - помисли си Веселин.
Тръгнаха нататък, където човешкият поток пресъхваше.
- Син вир дъно няма? - каза Христо на колегата си. - Небето над нас. Небето, под което се раждат и черешите, и неправдите!
Христо извади листче и молив от джобовете си, подпря се на едно дърво и записа нещо. Подир минута го прочете:

     Ний всички сме деца на майката земя,
     но чужда е за нас кърмящата й гръд...

- Това е началото на новото ми стихотворение.
- От случката с черешите?
- Дадох - засмя се Ведбал - взех...
Вече се връщаха, когато дочуха звуците на акордеон и песен. Градината се оживяваше. Двамата обаче не бързаха да се приобщят към веселието. Самотната алея все още ги държеше. Беше последният ден на месец май 1920 мирна година. Никой още не знаеше какво го чакаше и това обстоятелство внасяше известно спокойствие.
Скоро съзряха едрата фигура на черешаря, заобиколен от купувачи. Недалеч от него още се навъртаха двете хлапета. Доближиха ги.
- Бате - обърна се Илийчо към Смирненски - това е за вас двамата.
- Как стана чудото? - запита Ведбал, гледайки пълния плик с череши в ръката на Свети Илия. - Да не сте ги...
- О, никога! - обиди се Рождество Христово. - Черешите спечелихме с облог.
- Облог с кого?
И момчето кимна към количкаря.
- Ние му задавахме гатанките, а той не успяваше да отговори...
- Заслужили сте си ги - изяжте ги! - отсъди Смирненски.
- По равно! Както вие направихте преди час. И вие нямате пари!
Смирненски се умълча. След минута:
- Да, познахте. Пари нямаме, но пък аз ще ви покажа едно златно петаче, залепнало за подметката ми.
Децата погледнаха подгънатия крак, видяха да мърдат два розови пръста, но не се засмяха. Веселин наведе глава с мисълта, че Ведбал е отстъпил мястото на Смирненски и връщане няма.
Черешите доядоха четиримата.


Христо Смирненски

Портрет с автограф

С художника Александър Добринов, 1921 г.

Семейството на Христо (от ляво на дясно): сестра му Надежда, той, братята му Тома и малкия Антон, седналите са майка му Елисавета и баща му Димитър (Мицо)

Знаменитата "Приказка за стълбата"

Паметник на поета в София, дело на известния наш скулптор проф. Марко Марков

Във Военното на Негово величество училище