Галерия на писателското войнство

Преди години Енчо Мутафов потърси обратната страна на Мишовите портрети: той оцени живописния свят на Михаил Тошков като авторско откритие, като подход към материала и художествено изпълнение и като метафора, която според него не е възможна вън от словесното изкуство. Просто портретите според Енчо Мутафов са с несъмнен литературен профил, но с литературност, която не е повествование, а иносказание - обективно, без субективни информации. Естествено художникът Михаил Тошков не може да избяга много далеч от поета. "Както в поезията му често говори художникът, пластикът, така и в живописта му често говори поетът - единство на оплождащи се художествени дарби...- писа Мутафов." Човек няма две души, та да се разкъсва.  Не вярвам Янус да е имал две лица, едното е истинското, другото е маска. Истинският творец, дори когато е венчан за няколко музи, все си е той, не може да избяга от себе си. За тия, които не знаят, Михаил Тошков е обладан и от още една муза - музиката. Даже във Втора мъжка гимназия тримата Мишовци: Мишо Ваклинов - тромпет, Мишо  Соколов - саксофон, и Мишо Тошков - китара, основават трио, което се "прославя" с изпълнения на Гершуиновата "Рапсодия в синьо", но и тримата са изключени от редовете на "прогресивната младеж" заради пагубното влияние на джаза. Но да оставим настрана третия талант на Тошков и да се върнем към втория - изобразителното изкуство.
Много писатели са посягали към четката, туша и перото - Ивайло Петров, Дончо Цончев, Иван Давидков, Димитър Яръмов... Константин Величков, Гео Милев, Чудомир са си истински художници. Имам вкъщи шарж от Любомир Левчев, скоро открих, че в архива на Станислав Сивриев има негови сполучливи карикатури и шаржове. Белетристът Петър Ангелов преди време имаше изложба в София прес, та даже и попродаде нещичко. Сигурно пропускам някого, да ми прости, но не мога да не спомена Андрей Германов, който направи цял паноптикум от шаржове на писатели. Още повече че гарнирани с епиграмите на Иван Николов, те обезсмъртиха много от майсторите на художествената словесност. Но за разлика от многото писатели рисувачи Михаил Тошков е професионалист, той освен като хамалин, шлосер, стругар, монтьор и редактор е работил и като художник в различни заводи - прави портрети, пише лозунги, т.е. в отличие от другите писатели със залиски по рисуването, си е вадил от него хляба. Дори се пенсионира като художник и експерт по изобразителното изкуство в Дома на съветската наука и култура. Посещавал е Художествената академия като "слушател", но я  напуснал поради липса на средства.
За портретите на Михаил Тошков не отварям дума току-така, а защото той подготвя библиофилско издание "Внимателни шаржове". С него и с изложба в Народната библиотека "Св. Кирил и Методий" той ще отбележи осемдесетата си годишнина идната година. В експозицията ще представи част от шаржовите портрети в по-голям формат и в цвят, докато в книгата са черно-бели.
Шаржовете на Тошков са по-близо до портрета, отколкото до карикатурата. Те наподобяват артистични портретни скици, които разкриват познати лица по деликатен начин, като деформациите не са акцентът. Малко от шаржовете са направени с един замах на ръката, който бързо да улови отличителното у рисувания, в повечето Мишо е подълбавал в детайлите и това го отличава от способа, по който намира характерите Андрей Германов. Понякога Тошков допълва образа със слово, вписано като огърлица - заглавие на книга, стих или девиз, изписва и дребни символи, и характерни детайли, за да го доосвети. Не зная кога е почнал да прави тези свои портретни скици, но предполагам, че много "са тръгнали" от кафенетата и кръчмите в София, ония "своеобразни клубове", в които се зараждат митовете и се превръщат в легенди. Младият поет и художник Михаил Тошков години наред е част от "сборищата" на писатели, художници, журналисти и др. в "Бамбука", "Прага", "Варшава", "Опера" и др. и е запечатал много лица на люде от духовния елит, които отдавна не са между нас - Ламар, Никола Фурнаджиев, Светослав Минков, Дора Габе, Елисавета Багряна, Илия Волен, Крум Пенев, Христо Радевски, Иван Пейчев, Иван Бурин, Славчо Красински и др. В книгата си "Стъклено тяло" разказва за мнозина от постоянното присъствие по кафенетата, в нея са публикувани и много шаржове, а корицата й е оформена изящно с пясъчен часовник, в който изтича самият автор. Впрочем той има и други автопортрети, както и прекрасни екслибриси, с които е печелил и награди. В "Стъклено тяло" има шаржове, които харесвам, като на Пеньо Пенев, Атанас Далчев, Минко Цоневски, Александър Муратов, Аргирис Митропулис, Антония Огоста и др., които за съжаление не са влезли в библиофилското издание. Пък и втората книга на "Стъклено тяло" още не е видяла бял свят и тъй като тя е в стила на първата, от нея очакваме както вълнуващи спомени, "спорни истини и приятни клюки", но и "внимателни шаржове" на успели и преуспели писатели и художници.
Шаржовете наистина са внимателни, деликатни, далеч от традиционните вестникарски сатирични рисунки и предизвикват незлобливи усмивки. Енчо Мутафов дори ги причислява към раздела "миниатюрна графика". Удивителното е, че Мишо не се разправя с перото си дори с онези писатели, които са го мачкали и са пречили по различен начин на творческото му развитие, а можеше да не прикрие отношението си. И иронията му е дозирана, естествено дозата не е еднаква, но е създал такъв микроклимат в книгата си, че въпреки идейни различия и лични конфликти героите му мирно съжителстват. Пък може да няма у Тошков желание да отмъщава. И е останал верен на избрания път, за да ни предложи в библиофилското си издание истинска галерия от неповторими образи на писателското войнство. Естествено със запазената оригинална марка и неповторимия почерк на Мишо Тошков.


Михаил Тошков


Радой Ралин


Александър Геров


Любомир Левчев


Лъчезар Еленков


Георги Господинов