Френското пробуждане

Серж Алими

     ВЪВ Франция не е имало демонстрации като сегашните от четиридесет години насам. Личността на Никола Сакрози, арогантността му, стремежът му да смаже „противника“ доведоха до създаването на изключително широк фронт срещу него. Но протестната вълна и милионите демонстранти не са предизвикани от прищевките на един човек. Те са в отговор на направения под претекста на финансовата криза несправедлив цивилизационен избор от страна на европейските правителства, чиито поддръжници са както освободената от комплекси десница, така и капитулиращата левица. В Италия Силвио Берлускони не прави нищо по-различно от социалистите Георгиос Папандреу в Гърция или Хосе Луис Сапатеро в Испания. Всички подлагат на опасност обществените услуги и социалното осигуряване и за да се харесат на рейтинговите агенции, карат трудещите се да плащат сметката на плячкосването, извършено от банките. Последните пък продължават да се угояват, освободени от каквото и да било задължение да покажат „смелост“ и солидарност с идните поколения.

     Не „улицата“ се бунтува, а френският народ излиза отново на сцената. Никаква легитимност на управляващите не може да бъде противопоставена на неговия протест. Националното събрание бе избрано малко след президентската кампания, по време на която Саркози скри намеренията си за пенсионна реформа, представена впоследствие като „водеща“ за петгодишния му мандат. „Правото на пенсиониране на 60 години трябва да остане“, обяви той четири месеца преди да бъде избран. Една година по-късно, говорейки за евентуално увеличаване на възрастта за пенсиониране, новият президент на републиката настоя: „Няма да го предприема (...). Не съм поемал такъв ангажимент пред французите. Следователно не съм упълномощен да го сторя. А знаете, че аз държа на думата си.“ Управлявани вече от европейски конституционен договор, отхвърлен масово с референдум, но наложен по парламентарен път от десните народни избраници (и от няколко социалисти), французите протестират и срещу презрителния авторитаризъм на властта.

     Младите разбраха какво ги чака. Докато капитализмът поражда криза след криза, логиката му става все по-сурова. За да издържи той, обществото трябва да се срива все повече и повече – постоянно оценяване, конкуренция между служителите, изтощение на работното място. Последният вариант на доклада „Атали“ вече препоръчва замразяване на заплатите на държавните служители до 2013 г., прехвърляне върху болните на част от финансовия товар за лечение на продължителни заболявания (рак, диабет), повишаване на данък добавена стойност. И всичко това, разбира се, като се запази „финансовият щит“ (чрез който бе намален данъкът за най-богатите – бел. ред.). „Предстоят ни десет години на строги икономии“, обеща, облизвайки се лакомо, бившият специален съветник на Франсоа Митеран, който със сигурност няма да бъде засегнат от строгите икономии.

     На 7 октомври т. г. протестиращ гимназист обясни смисъла на борбата си: „Най-напред се обучаваме – в училище. После работим – това е най-трудната част. И след това е ред на пенсията – възнаграждението. Ако ни отнемат възнаграждението, какво ни остава?“ Либералите иронизират тези младежи, необичайно загрижени за пенсията си. Те не си дават сметка, че подобно безпокойство представлява критика на политиката им от последните тридесет години, водещи към едно бъдеще без надежди. Шествията и стачките са най-добрият начин да се преобърне съдбата.

     Le Monde diplomatique

     Превод Павлина Колева

     Още от новия брой на „Монд дипломатик“ – на адрес http://bg.mondediplo.com