Филип Лхамсурен - с велосипед от Родопите до Памир

Филип Лхамсурен от дете не вярва в идеалите на съвременния свят. След като прекарва две години в бежански лагер в Китай и добива опит в редиците на Чуждестранния легион, той се впуска в различни пътешествия. Неговият корен е неразривно свързан с Централна Азия. Роден в Монголия и опознал безкрайните степи, пясъци и планини на тази страна, през 2009 г. се завръща в суровата й тайга, където се заселва в изконните земи на своя род. Там се ражда книгата "Душата на човека". За Филип Лхамсурен свободата и вярата са в основата на всяко действие. Въодушевяват го пътят, природата и самотата. Днес живее в България със семейството си и споделя идеалите на сдружение "Байкария", чиито членове работят с деца в "Лагер Беглика" в Родопите и са дълбоко убедени, че природата е най-добрият учител.

"Забравените пътища. От Родопите до Памир" на Филип Лхамсурен е новата книга, публикувана от издателство "Вакон". Това е действителен разказ за едно пътуване, което ни позволява да изследваме и откриваме забравените пътища в нас самите. Истинската опасност в него не се крие в безводието на пустинята или в екстремизма на Северен Кавказ, а тук, в големия град, в комфорта и материализма, в хилядите неща, които ни разделят несправедливо на богати и бедни, на християни и мюсюлмани, и на какви ли още не...
Пътят на Филип Лхамсурен минава през планински и пустинни райони, през многомилионни мегаполиси, забравени от Бога селца и няколко военни зони, от планината на Орфей до мястото, където се събират всички най-големи планини в света - Хиндукуш, Каракорум, Кунлун, Тяншан, Хималаите. Ако в миналото по тези пътища са прекарвали коприна, то днес основната суровина на натоварените автокервани е дрогата. Именно по тези прашни, черни, стръмни и полегати, с огромни дупки или гладък асфалт пътища пътува и живее Филип. В продължение на четири месеца и половина, при изминати над 10 000 километра и температури до +70 градуса по Целзий, екипиран само с дрехите на гърба си, той успява да стигне с велосипед от Родопите до Памир.
Една сутрин през април 2013 г. той целува дъщеря си за довиждане, докато още спи, и излиза. Но каква е причината човек да напусне дома? "Самото пътуване не е просто авантюра, казва авторът, а избор, който ми разкрива по-добре как да живея истински. Доброволната несигурност отваря врати към действителността. Чувството и смисълът живеят в тези мигове точно тук и сега." Филип тръгва на път, без да се състезава за време, а за да види хората, да ги почувства, да общува с тях и да им стане приятел. Той е изследовател, наблюдаващ заобикалящото го, в опит да събуди природата в себе си, отбелязва Тодор Станчев.
Така и става, среща Яшар - внук на велик пехливанин, и Мустафа - организатор на аматьорска лига по футбол; поправя оградата на вдовицата Лейла и гостува с чеченеца Зелим на роднини високо в планината; споделя трапезата на пътешественика Марат Вильнов и работи в Казахстан с Нурбулат и брат му Жумабек, по прякор Черния дявол; тръгва с френска двойка към бреговете на Аралско море и пие чай с всеки, който го покани... И всичко това, за да стигне до мечтания Памир, където изпитва най-големите трудности и преживява най-тежката си болест. Но концентриран да продължи с малкото си останали сили, той разбира смисъла на страхопочитанието. Смисълът, който така лесно се губи сред уморена Европа.


---
Новият ден ме изправя пред следващата ми безумна пречка. Вече съм на един ден път от Астрахан, който ще ме изведе към казахстанската граница. Проблемът е в това, че няма къде да "похарча" цели осем дни до датата на визата, указана в паспорта ми. Този път не мога просто да се завра в палатката си, както направих в Кавказ. Най-малкото тук няма вода, годна за пиене. Астрахан е твърде голям град, където човек без възможности като мен не може да разчита на милосърдие. Попадам в най-омразната си хватка - тази на модерното човечество. Всеки хабитат е усвоен и трябва да си платя, за да оцелея.
Правя обратен завой. Мислите ми кипят от яд. Всяка принудителна неподвижност кара тялото ми да се лишава от така важния ветрец, произлизащ от движението. Накратко - имам нужда от раздвижване на въздуха, имам нужда от решение. План "Б" светкавично влиза в ход. Излизам от прашния път и поемам по азимут, за да се включа в друга асфалтова артерия в посока запад, към Елиста - столицата на Република Калмикия. Намира се на около 400 километра оттук, които ще трябва да измина и наобратно. Това означава, че не трябва да падам под 150 километра дневно, за да си спечеля само един ден почивка, неизвестно къде. Единственият плюс на този безумен план е, че на отиване ще ми помага вятърът.
Стискам зъби към новата цел. Първото, което трябва да направя, е да се озова преди залез на асфалта. Ако нощта ме хване тук, дори компасът не може да ме измъкне до разсъмване. Изпечената и набраздена почва ме "окуражава", като два пъти подред пукам гума. Желанието ми да се измъкна е толкова голямо, че когато най-накрая излизам на пътя, карам без прекъсване до три през нощта.

***
Още е ранно утро, когато пристигам в Елиста, малката прашна столица на Калмикия. "Елист" на местния ойратски език означава "пясък". И с право. Градът е издигнат насред песъчливата степ.
Езикът на калмиките е клон на монголския и това прави писмеността им понятна за мен. Табелите по улиците ме забавляват. Сякаш съм у дома, в Монголия. И те като нас са традиционен номадски народ, който преди 350 години, по време на военните походи на империята, основана от Чингиз хан, е мигрирал от Западна Монголия. Голяма част са се върнали обратно в Централна Азия. Онези, които остават, влизат във владенията на Царска Русия. Калмик, тоест "халмг", означава "останал".
Будизмът е върнат на жителите след перестройката. Далай Лама е осветил тукашния храм, който е само на петнадесет години. Той беше и причината да измина тези излишни километри.
Бурхан Багшин алтн сум (Златната обител на Буда Шакямуни) блести на сутрешното слънце. Сочни зелени треви и дървета грижливо са го обгърнали. Тук наистина мога да забравя, че се намирам насред негостоприемната степ. Влизам от източната порта. Обикалям храма, завъртайки молитвените барабанчета. Съзерцавам всяка от седемнадесетте статуи на Будите. Дворът е обгърнат от сто и осем ступи, които съхраняват добрата енергия в района на храма. В централната зала се издига деветметрова статуя на Буда Шакямуни.
Ранобудните монаси ми се покланят. Времето е спряло. Чувствам се така, сякаш никога никъде не съм тръгвал. Вече всичко ми се струва безсмислено. Оставям отворената рана на Кавказ, която разпалва мислите ми, оставям последните дни жажда, за да надникна, вече спокойно, в настоящето и да построя все по-близкото бъдеще. Следващата крачка е Централна Азия.
(Откъс от книгата)