30 Май 2020събота21:30 ч.

Акцент

Фантомни болки

/ брой: 67

автор:Анжел Вагенщайн

visibility 1807

Как солдат, обрубленный войною,      

бережет свою единственную ногу..."

Вл. Маяковский

"Фантомна болка" е медицински термин, означаващ болката в отдавна ампутиран крак - да речем, в липсващия му палец, или сърбеж в дланта на ръката, липсваща поради небрежно боравене с механичен трион. Чувство за продължаващото съществуване на анатомичен орган, който отдавна си загубил, но оставил спомен за себе си и съхранен сякаш от старателен архивар някъде в потайно ъгълче на мозъка.

Медицината обаче не е означила с термин душевните болки по онези, погълнати от суетите на деня, далечни цели и мечтания, болезненият спомен за загубени битки и погубени другари, за попилени по ветровете измамни надежди, които неусетно изтекоха като златен пясък между пръстите и останаха да съществуват само във фантомната реалност на сънищата. 

През вековното ни и противоречиво битие от Бузлуджа до "Позитано" те са много - спомените за победи и поражения, за забравени обещания, променено или подменено бъдеще. Те наистина са много, фантомните болки от загубени по Пътя ценности, от онези попилени светли примери за беззаветно служене на един велик идеал и на понесените в негово име безпримерни мъки и изпитания. Но и порочно премълчаните грешки и грехове, белязали като километражни камъни стръмния ни път от Вчера към Утре...

"Ветровете на времето - казва една старинна еврейска поговорка - изсушават сълзите от Стената на плача. Изсушават ги, продължава поговорката, ала по камъните й остава солта..." Солта като фантомна болка на камъните по разрушения Храм! 

И моята душа е изпитвала и продължава да изпитва остра фантомна болка за зверски погубени спътници по стръмнините на един идеал, за предателства и словоблудни имитации на съпричастие, за подменени или забравени в крайпътните канавки ценности. 

Една от тях, от моите фантомни болки:

...Бях петнайсетгодишен, когато в тъмна нощ непознати и мълчаливи мъже, водени от шепота на баща ми, докараха с каруца и свалиха в нашия зимник сандъци с книги. Досещах се - местеха от скривалище на скривалище укривана от полицията нелегална литература. 

От онази нощ започна моето самодейно и самотно ограмотяване - часове прекарвах в заключеното отвътре мазе, докато майка ми не затропа на вратата, че е време да си лягам. Четях, и четях, и четях! Запомнил съм заглавието на първата, най-първата си прочетена книга за Пътя, който ми предстоеше да измина - след безбройните ми Тарзани и Томсойери, пиратски набези и йо-хо-хо бутилки ром: "МИХАИЛ БАКУНИН  - АЗБУКА НА КОМУНИЗМА". 

И тъй, започнах с "Азбуката", докато се науча да свързвам буквите й в думи и мисли, мислите в идеал, идеалът в партизански пистолет "Валтер" 9 мм, милиметрите - в дължината на въжето под случайно неупотребеното бесило на Сливенския затвор. 

Оттогава знам колко непреодолима може да бъде притаената в душата болка по претърпени поражения и загубени хоризонти, но оцелели и в паметта на хората, и в онези умни книги, които мълчаливи мъже криеха из софийските зимници, по селски читалища, сеновали и сиромашки колиби. Къде са сега тези книги, къде е читалнята на "Позитано" и лампичките със синьо-зелени абажурчета на всяка масичка, и къде са двете мили библиотекарки, които ще ти донесат желаната може би стара, износена или обгоряла книга от онези сандъци в мазето - за да си спомним откъде сме тръгнали и какво сме попилели по Пътя? Няма ги нито библиотеката, нито читалнята, нито двете библиотекарки. Измислих ги - с тъга и носталгия. А бяхме четяща нация, може би една от най-четящите в Европа! Бяхме! 

Помня възторга на Иля Еренбург, когато от просто любопитство надникна в една овчарска колиба някъде из Рила, и откри в дъното й грубо скована поличка с десетина книги. Тогава той написа, за да узнае светът, че България е онази грамотна страна, в която дори овчарите четат книги, докато стадото пасе!

А къде са експонатите от десетките музеи на революционното движение, пръснати някога из; цялата страна и днес попилени из мазета и сметища - храна на плъхове и историческо безгрижие. Няма отговорен партиец деец, когото да не съм молил на  да се даде указание това разпиляно съкровище да бъде прибрано и докарано на "Позитано" - за онези времена, когато ще стане възможно да имаме Национален музей на революционното движение. Изслушваха ме учтиво - ние сме партия от учтиви и възпитани люде, но никой не си помръдна и пръста, за да спасим това, което е оцеляло. Или се срамуваме от нашето минало?

Тъжно ми е да го пиша - боли ме палецът на душата!

А да помним миналото си - и славното, и не толкова - но да го помним е съдбовно! 

Например паметта като нелечима фантомна болка, унаследена от Разгрома (Велислава Дърева, "Атентатът'1925"), обявеното военно положение и последвалото диво и кърваво клане, потресло цяла Европа. Тогава партията на българските комунисти бе практически напълно унищожена. Според авторитетни изследвания в цяла България оцелелите са между осемстотин и хиляда разпилени из страната случайно неоткрити и неразстреляни нейни членове. Това вече не беше онази влиятелна революционна организация, а спомен за нещо, което е било и повече не съществува! И при тези условия на повсеместен терор, през 1932-ра единствено СПОМЕНЪТ за тази несъществуващата партия спечели общинските избори в София, столицата на окървавена България. Уникален парадокс в политическото ни битие! Тя просъществува едва десетина дни, тази Софийска комуна, панически разтурена от правителството, което в смут обяви нови избори. 

По различно време подобни фантомни комуни, незабавно смазвани от фашистката власт, изникнаха и гаснеха като мигащи звезди във Варна, Кюстендил, Ловеч, Нова Загора, Плевен, Самоков, Сливен, Карабунар...

Толкова за силата, за спомена и фантомната болка на една наранена нация. Остава висящ въпросът: днешната партия на "Позитано" фантомен спомен за онази партия ли е, заздравяла рана, протеза на липсващ крак или е съвършено друг политически субект, чиято единствена красива и далечна цел е лелеяно мнозинство в Парламента? 

И имаме ли визия какво искаме да постигнем отвъд тях, отвъд поредните избори и отвъд хоризонта - там където се ражда дъгата? 

Времената се менят, оста на Земята е променила наклона си и звездата, към която сме се стремели някога, вече не е на същото място в политическото пространство. В астрономията това явление се нарича  "паралакс". И това, към което сме стремели вчера, не е същото, към което ще се стремим утре. Кое е то, бъдещето на нацията в нашите представи и как го формулираме? Защото способността да се променяш, без да изневериш на същността си, е основа на еволюцията - и при живите организми, и в политиката.

И като наричаме партията си "столетница", какво означава онова ритуално ежегодно възкачване на десетки хиляди хора на Бузлуджа - тържество на една обновена партия с далечно минало и далечни исторически цели или панихида за мъртви идеали? 

Толкоз. Боли ме палецът на душата.

 

   

 

Плащаме за вода и без консумация

автор:Дума

visibility 1087

/ брой: 100

Алкохолните турове по морето ще бъдат забранени

автор:Дума

visibility 456

/ брой: 100

Банковото кредитиране се сви с над 300 млн. лв.

автор:Дума

visibility 226

/ брой: 100

Данъчен гювеч по герберски

автор:Евгени Гаврилов

visibility 580

/ брой: 100

Датата

автор:Дума

visibility 250

/ брой: 100

Плагиатството на Радой Ралин

автор:Христо Георгиев

visibility 1663

/ брой: 99

Пандемична демокрация

автор:Владимир Георгиев

visibility 463

/ брой: 99

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ