Фантасмагорията придава вкус на живота

На 27 юни Доньо Донев щеше да навърши 84 години. Гениалният аниматор на България и на света ни напусна преди шест години и отиде да весели Господ.
 Много приказки си продумахме, много песни изпяхме заедно, много чаши пресушихме. Часове висяхме край водоемите - естествено, без да уловим нито една рибка. Когато Доньо илюстрира книгата ми "Мюнхаузен е жив", се почувствах целунат от Бога.
Бащата на "Тримата глупаци" влезе във вечността с усмивка и ни остави героите си, историите си, рисунките си, акордеона си.
Нека сега си припомним риболовните му приключения - и може би ще видим усмивката му, отразена във водните кръгове от поредната заметната въдица...


Класикът на българската анимация и карикатура Доньо Донев е роден на 27.06.1929 г. в Берковица. Завършил е Художествената академия в София. Професор по анимация в НАТФИЗ. Режисьор и художник на анимационни филми, карикатурист, плакатист и илюстратор. Автор е на над сто анимационни филми, които са удостоени с 40 международни и наши награди. За филма "Де факто" е публикувана страница в "Енциклопедия Британика". Филмът "Умно село" е изучаван в кинокатедрата в Ню Йорк. Куклите на "Тримата глупаци" са единствените анимационни герои, покорили Еверест, изкачени от Николай Петков и Кирил Досков. Бил е главен редактор на хумористичния вестник "Тримата глупаци" и списание "Фрас". Сътрудничил е с карикатури на вестниците "Монитор" и "Телеграф". "Риболовец-неудачник" според собственото му определение.


Разказано от Доньо Донев

На стари години ме прихвана въдичарската страст. Обичам речния риболов, защото се движа сред природата.
    Приятели от цяла България всяко лято в продължение на 15 години се събирахме на река Стряма между селата Песнопой и Баня. Опъвахме 10-15 палатки и изкарвахме по два месеца. Нещо като хипарите.
Сутрин се събуждах към 6 часа от песента на гургулиците. Вземах пръчката, паласката с такъми, живарника и тръгвах по реката. От предния ден си приготвях стръвта - пиявици и жабчета за по-големи кленчета. Не закусвах и не обядвах, за да отслабна. Едно лято свалих 20 кг. Прибирах се към 4 часа. Хапвах чушка, доматче, малко пържена рибка и лягах в сламата. Лъжехме се, колко си искаме.
Имахме и касетофон с високоговорител, по който пускахме стари градски песни.
Цялото село ни идваше на гости. 15 години живяхме с тези хора. През деня един носеше дини, друг краставици, трети домати и вечерта, като си приберат животните, идваха на трапезата. Ракията от селото беше много хубава - анасонлийка, 65 градуса. В бирени шишета сипвахме една трета ракия и другото вода. Правехме си мущуци от върби, като кларинет, и си пиехме вечер до късно. Тогава хората като че ли се обичаха, а сега се отчуждиха.
Курортистите правехме отбор и играехме срещу футболистите от селото. Весели мачове - и след това софра.
Когато в селото се строеше къща, идваха и ни наемаха да наливаме плочите. Правил съм хармани от пясък, цимент и вода.
Няма да забравя говедаря бай Тодор. Прекарваше надвечер стадото покрай лагера, оставяше животните да пасат и сядаше при нас. Веднъж започнах да се шегувам с него. Засегна се, свали си пояса, показа рана през целия си корем и заразказва:
    - Ти се майтапиш с мен, но аз съм един от най-големите герои на селото. Откакто се помня, съм говедар. Много обичах една крава и тя ми беше нещо като дружка. Бикът започна да ме ревнува. Като отивах да й дам вода или да я погаля, той почваше да сумти около мене. Един ден, както я милвах, той се засили и ме порна с рога. Добре, че бях със сетре и пояс, та разпра само кожата. Закараха ме в Пловдив и ми направиха операция. Решиха да ме трудоустроят. Не исках и пожелах да се върна при животните. Продължих да имам същото отношение към кравата. Бикът стоеше на пет метра от мен и ме гледаше виновно.
Каква любов е имал този човек към животните!... Съжалявам, че не направихме филм.
Имах чувството, че цялото село Песнопой са ми роднини. Срещне те някой: "Как си? Къде си тръгнал?"
 Този край ми е като роден. На 1 септември всички плачеха, че си тръгват.
Преди 20 години приключиха тези незабравими лета. Не съм имал такива преживявания оттогава.
Сега не бих отишъл на палатки. Положението е по-деликатно - не знаеш през нощта кой може да те нападне или да те окраде.
    Какво да правя по днешните платени водоеми? Не можеш да платиш емоцията с нищо. То е като при човешката любов - там не трябват пари.
Платената любов е спекулация със същността ни. Любовта не е кебапче или кюфте.
Днес се е загубила топлината на общуването. Не е от безпаричието - все ще намериш два лева да пиеш една ракийка в кръчмата. Отиде си обичта между хората.
Единствено в съсловието на ловците и риболовците се съхраниха тези приятелски отношения, безкористната помощ.
Ако отидеш на излет самичък, не можеш вечерта да се лъжеш самичък. Трябва ти партньор. Я утрепали, я не утрепали - сядат всички на масата и се започва...
Лакърдията трябва да си остане в манталитета на българина, даже и малко фантасмагория да има. В нея е вкусът на живота. Когато разказваш едно нещо, трябва да го обогатяваш - художествена измислица се нарича.
В това е красотата.


Дървото
Разказано от Доньо Донев

Не съм ловец, но понякога ходя на лов с приятели. На един излет бях с Дончо Цончев. В началото ми казаха:
- Ти ще стоиш тук, до колите. Ние ще влезем в гората и ако видиш, че от нея излезе лисица, заек или нещо друго започваш да викаш: "У-у-у,  а-а-а". Животното ще се уплаши и ще се върне към нас.
Дивеч не излезе. Зададе се куче - палаш. Реших да не му викам, защото е от групата. Дойде, спря се до мен и подуши. Дигна си леко крачето, препика ме и си отиде. Аз не мърдам.
Върнаха се ловците и аз им разказах за кучето. Дончо ме погледна учудено и рече:
- Брей, кучето явно те е помислило за дърво.