Фактите за фашизма в България

Максим Добрев

Новата книга на Тотю Бакалов "Народният съд - повеля на времето, тържество на истината" е поредният силен документ, излязъл като резултат от неуморните му усилия през последните десетилетия да събере и съхрани паметта на времето. Излязлата от печат част т на книгата обхваща дейността на всички състави на Народния съд от Стара Загора, Казанлък, Чирпан, Нова Загора - бившата Старозагорска област. Чрез директно цитираните текстове на обвинителните актове и присъдите книгата хвърля обилна светлина върху най-мрачния период от новата ни история - годините от 1941 до 1944 г., и дава ясен отговор на появилия се през последните години спекулативен и манипулативен въпрос дали е имало фашизъм в България.
Всеки, който прочете събраните документални разкази на потърпевши, техни близки и очевидци, преживели фашисткия терор в четирите военни години, неминуемо ще остане потресен от дивашкото беззаконие, което е царяло в уж просветената българска монархия. Фашистки банди са кръстосвали страната и са сеели смърт без съд и присъда, от домовете им са били отвличани цивилни мъже, жени и младежи, за да бъдат жестоко инквизирани в полицейските участъци, след което са били извеждани и убивани по ниви и баири в инсценирани опити за бягство, бесени в затворите от пияни екзекутори, които преди да ги окачат на въжето, буквално са ги смазвали от бой - както се е случло с младия антифашист Слави Дишлянов, който бил окачен на въжето със счупени ръце и крака, заедно със съратника си Георги Михайлов, броени дни преди 9 септември - на 14 август 1944 г. Осъдените на смърт и екзекутирани по подобен начин само в затворите на фашистка България политзатворници са 184 на брой, сочат документите.

Мащаба на геноцида

по времето на фашизма разкрива и една друга цифра от книгата: само от бившия Старозагорски окръг от 1941 до 1944 г. без съд и присъда са убити 76 младежи, ненавършили 25 години (петима от тях - едва 17-18-годишни), сред които 5 млади жени. Ненавършили 25 години са и десетима от 18-те обесени политзатворници в Старозагорския затвор през същите четири години. Всяко едно от техните рано угаснали имена е присъда не само над физическите им убийци и техните подстрекатели, но и морален шамар за всички, които днес, десетилетия след онези трагични години, се опитват да преиначат и пренапишат историята, като замитат следите на стореното и оневиняват палачите.
Особено важен елемент от свидетелствата пред Народния съд е, че целият този разюздан терор е бил упражняван с ясното съзнание от страна на убийците и инквизиторите, че вършат неща нередни, извън закона. "Сложил съм си главата в торбата и връщане няма", признава един от касапите в униформа. Списъкът с изтезанията, прилагани върху жертвите, е безкрайно дълъг и излиза далеч извън границите дори и на най-кошмарните представи. Ужасяваща е била практиката да се режат главите на умъртвените борци-антифашисти и да се заравят отделно от телата. Това се е правело, за да прикрият палачите следите на кървавите си престъпления.
Да живеят или да бъдат убити отведените в участъците антифашисти е зависело единствено от

прищевките и разпорежданията на местните гаулайтери-съдисти

които са имали пълната власт над човешките съдби в своите райони - като о.з.подп. Христо Гайтанджиев - демонът на Чирпанския край, заповядал или лично участвал в убийството на 148 партизани и ятаци. Имената на най-върлите палачи и екзекутори са събрани едно до друго през есента на 1944 г. в обвинителните актове на Народния съд. В тях подробно са описани престъпленията и вината на всеки поотделно. За всички, които осъмват на 9 септември с окървавени ръце, присъдата е смърт чрез разстрел. Документите сочат, че всеки от съставите на Народния съд е дал най-тежкото наказание на по 10-20-30 подсъдими. Стотици други обвиняеми обаче получават по-леки присъди - различен срок на лишаване от свобода, вкл. по една година или 6 месеца. Не са малко и оправданите.
Народният съд

не е бил предубеден и сляп

за истината Конвент, раздаващ на парче незаслужени присъди. Цялата си строгост той е стоварил преди всичко върху онази фашистко-криминална прослойка, която е виновна за многобройните изтезания и убийства на дейци от съпротивителното движение у нас в годините на Втората световна война. Осъдени на смърт са били хора, добре известни с жестокостта си в районите, в които са върлували.
Авторът на книгата Тотю Бакалов неведнъж е напомнял, че според официалните данни народните съдилища в цялата страна са подвели под отговорност 11 000 подсъдими. От тях 2730 са осъдени на смърт, 1516 са оправдани, а останалите са с различни срокове затвор. В Старозагорския край получилите най-тежката присъда със сигурност са далеч по-малко от плеядата антифашисти, избити без съд и присъда из тракийското поле по средногорските бари, в Балкана, в полицейските участъци и в затвора. В същото време във Франция осъдените за профашистка дейност са 90 000, в Белгия - 53 000, в Холандия - 45 000, в Чехословакия - 38 000, в Унгария - 26 000, в Дания - 15 000. Тотю Бакалов, който от висотата на своя 85-годишен живот на антифашист, политзатворник, дългогодишен председател на Районния и Окръжния съд в Стара Загора и член на Върховния съд на Република България, има възможно най-ясния и точен поглед въху събитията от онези вече далечни времена. Той отбелязва, че
- Народният съд бе логичен резултат от задълженията на България към великите сили-победителки във Втората световна война;
- Народният съд в България бе изграден на същите принципи като Нюрнбергския и Токийския трибунал;
- Чл.5 от Парижкия мирен договор задължаваше България да задържи и предаде на съд лицата, извършили, заповядали и съдействали за извършването на военни престъпления или против мира и човечеството;
- Правораздавателната дейност на Народния съд в България получи изричното потвърждение от споразумението на четирите Велики сили от 8 август 1945 г. в Лондон, а Съюзната контролна комисия в София зорко следеше неговото създаване, организиране и правораздавателната му дейност;
- И накрая, създаването на Народния съд в България бе потвърдено от декларацията на Общото събрание на ООН от 11.12.1946 г. и Женевската конвенция от 1949 г. в защита на жертвите от Втората световна война.
Друг е въпросът, че затриването на българи от българи, макар и като акт на висша справедливост, никога не може да бъде адмирирано. Но това го разбираме

от дистанцията на времето

едва ние, днешните поколения. Днес няма смъртно наказание. Преди 68 години нещата са стояли другояче. Който е убивал, измъчвал, палил и грабил, си е получил заслуженото от Народния съд. Грубо, жестоко, военно време. Можело ли е да бъде друга, освен смърт, мярата спрямо онези, които са рязали глави на свои сънародници и съграждани, набучвали са ги на кол, снимали са се край тях доволни, след което са разнасяли труповете на убитите антифашисти по мегданите за назидание на изтръпналите от ужас хора по села и градове? Нима убийците-съдисти щяха да станат отново добри съседи с близките на доскорошните си жертви? Народният съд не допусна предците ни да се измъчват с подобни въпроси. Те останаха за нас - потомците, които в името на безметежното си и спокойно бъдеще понякога се правим на разсеяни пред уроците на историята или се опитваме да я подреждаме отново по удобен за нас начин. Книгата на Тотю Бакалов ни предпазва точно от това.