Европейският съюз на изток от Запада

Полският премиер Матеуш Моравецки (крайният вляво) в разговор с председателката на Еврокомисията Урсула фон дер Лайен преди началото на втория ден от последното заседание на Европейския съвет миналата седмица. До тях са германската канцлерка Ангела Меркел и френският президент Еманюел Макрон. Най-вдясно унгарският премиер Виктор Орбан чете документ

Любомир Кючуков, Директор на Института за икономика и международни отношения

Решението на Конституционният съд на Полша да оспори приложимостта на четири члена от Договора на ЕС предизвика политическо земетресение в Съюза. И не толкова със своята конкретика, въпреки, че под въпрос бяха поставени базисни елементи от Договора: първо, целта на ЕС - за създаване на все по-тесен съюз между хората в Европа; второ, ценностите на Съюза - правата на човека, включително правото на малцинствата. А преди всичко поради факта, че се отричаше правния фундамент на ЕС - върховенството на общностното право над националното. Това само по себе си не е прецедент. През май т.г. съдът в Карлсруе, Германия, също излезе с подобно тълкувание по повод решение на Европейската централна банка за евро облигациите. Разликата е обаче в това, че германското правителство не се съобрази с решението на националния съд, а с това на Съда на ЕС по същия въпрос. Докато при Полша националният съд обслужи политиката на правителството. Което пък затвърди мнението, че цялата съдебна система на страната е поставена под политически контрол и обслужва интересите на управляващата партия "Право и справедливост".

Затова политическата реакция в Европа беше толкова силна. Остава въпросът обаче за нейната ефективност. Европейският парламент прие резолюция, определяща Конституционния съд на Полша като "нелегитимен" да се произнася по въпроса за върховенството на европейското право и призоваваща за предприемане на всички възможни наказателни мерки, предвидени за подобни случаи. На проведения непосредствено след това обаче Съвет на ЕС (т.е. заседание на ръководителите на държавите членки) подобно решение не беше взето, защото за целта е необходимо единодушие, а Полша и Унгария в продължение на няколко години съвместно блокират тази възможност. Тук специално внимание заслужава предложението на Меркел да се търси преодоляване на кризата с Полша чрез диалог, а не чрез наказателни мерки - не на последно място защото Еврокомисията вече е предприела такива процедури срещу Полша и Унгария, включително и за отнемане правото им на глас в ЕС. Това обаче не доведе до реални резултати, а същевременно ЕС рискува да девалвира въздействието на последния си инструмент за реакция.

Тази разнопосочност на решенията на две от основните европейски институции даде основание да се заговори за институционална война в ЕС. Като този въпрос вече има своята история. Преди няколко месеца Европарламента заплаши да съди Еврокомисията за това, че тя не предприема необходимите мерки и не успява да осигури върховенството на закона в Полша и Унгария.

Практическите действия, които ЕС може да предприеме спрямо Полша са в две посоки. Първата е в полето на правото - да се инициира от Европейската комисия процедура за нарушение на европейското законодателство в Съда на ЕС. Съдът може да приеме решение, че такова нарушение действително е налице и да наложи дневни глоби на страната нарушител до неговото отстраняване. В случай, че страната откаже да плаща, то Еврокомисията може да удържа глобите от други еврофондове. В най-крайния си вариант това може да доведе до лишаване на страната от право на глас при взимането на решения.

Втората възможност е свързана отново с финансови санкции, но налагани по-директно от Комисията. Тук обаче има една особеност: докато по отношение на средствата от кохезионния фонд ЕК може да налага и нееднократно е налагала санкции спрямо дълъг списък от държави членки, то към такава мярка не може все още да се пристъпи по средствата, предвидени в рамките на програмата за възстановяване от пандемията "Следващо поколение ЕС", т.е. спрямо тези 750 милиарда евро, договорени за целта през лятото на миналата година. Като на практика тогава бе взето странното "соломоновско" решение: санкции, свързани с  нарушаване върховенството на закона могат да се налагат, но тяхното налагане няма да бъде законно, ако това решение се оспори в съда. Естествено Полша и Унгария веднага внесоха иск срещу такава възможност в Съда на ЕС, който все още не е излязъл със свое решение. Иначе казано, към момента Еврокомисията не може да удържа средства по Плана за възстановяване на ЕС. Но пък може да бави одобряването на плановете на отделните страни, което е задължително условие за стартиране на плащанията. И именно това е, което Комисията прави спрямо Полша. 

Върховенството на закона - ценност или инструмент?

Всичко това е свързано с принципния спор - могат ли по политически критерии да се налагат финансови санкции? 

Страните от Източна Европа се присъединиха към ЕС, тоест те приеха вече съществуващите в Съюза правила и се ангажираха с тяхното спазване чрез подписаните от тях договори за присъединяване, впоследствие ратифицирани и от всички национални парламенти. А още в древното римско право е заложен принципът pacta sunt servanda - договорите трябва да се изпълняват. От тази гледна точка решението на полския Конституционен съд да оспори четири члена от подписания и ратифициран от Полша Договор за Европейския съюз представлява директен отказ от вече поети задължения. А това поставя под въпрос самото съществуване на ЕС. Едностранният отказ от спазване на правилата означава Съюз без правила,  просто защото всяка страна членка може да се изкуши да последва полския пример. Впрочем, последното десетилетие се оказа кошмарно за международното право - и като военни интервенции в нарушение на националния суверенитет, и като пренебрегване решенията на ООН и други международни институции, а и като неизпълнение на поети договорни ангажименти. Достатъчно е да се споменат само изтеглянията на САЩ от Парижкото споразумение за климата или от ядреното споразумение с Иран.

От друга страна след присъединяването си към ЕС източноевропейските страни са пълноправни членове и техните позиции следва да се отчитат при приемането на всички нови правила. Което, освен всичко друго означава, че ценностите не трябва едностранно да се дописват без всеобщо съгласие. Още повече пък самите ценности да се дефинират като западни, а не като демократични - както нерядко се случва. И тук "дисидентският" формат е по-широк и излиза извън границите на Полша и Унгария, като има за свое ядро "Вишеградската четворка", подкрепяна и от други източноевропейски държави. 

Основното поле за остро противопоставяне са т.нар. джендър права. А спорът е доколко те се включват в основните човешки права. Част от страните членки, предимно от Източна Европа, не са склонни да признаят колективни или малцинствени права, а още по-малко привилегии на сексуална основа, като същевременно не отричат гарантирането на индивидуалното право за гражданите с различна сексуална ориентация (следва да се отбележи, че Полша и Унгария отиват отвъд тези рамки, ограничавайки и някои индивидуални права).

Иначе казано проблемът се свежда, от една страна, до противоречието доколко е съвместимо участието в един наднационален интеграционен съюз в случай че има разминаване в разбирането за самата основа, върху която той се гради, а от друга страна, доколко е допустимо въз основа на политически оценки да се "превъзпитават" независими държави членки на ЕС. При това от намирането на верния баланс зависят провеждането на реални политики на Съюза и достъпа до негови фондове за държавите членки. 

Новото разделение "ние - те"

Всичко това в концентриран вид отразява една достатъчно устойчива през последните години тенденция на вторично разграничаване по линията Изток-Запад. Вече повече от 15 години след голямото разширяване на ЕС, или с други думи след обединението на континента, отношението "ние - те" продължава да остава в сила. Но се просмуква в много от сферите на отношенията между старите страни членки от Западна Европа и новоприсъединилите се техни източни съседки. Ние продължаваме инерционно да мислим и да говорим един за друг като за Изтока и Запада, с терминологията, наследена от периода на Студената война. Дори не и като Изтока на Запада - когато стане дума за Източна Европа. Това се вижда дори на примера на една държава Германия, където 30 години след обединението все още наследството от почти половинвековното разделно развитие продължава да се чувства достатъчно осезателно. 

Нещо повече, все по-очевидно става едно трудно прикривано взаимно разочарование. При това с достатъчно аргументи и от двете страни. 

В политически план западноевропейските страни членки са недоволни, че Източна Европа не спазва правилата на Съюза и разглежда неговите ценности като политическа риторика, а не като идеен фундамент, че пренебрегва демократични принципи, на първо място върховенството на закона. Обратно, източноевропейците имат усещането, че с тях се отнасят като към слаби ученици, които не са си научили урока, че са третирани като втора категория граждани на ЕС, че са обект на постоянни поучения и проверки, както и че решенията на ЕС по важни въпроси, аргументирани с правила и ценности, отразяват преди всичко интересите на старите страни членки.

По отношение на икономиката гражданите на "Стара Европа" са убедени, че бившите комунистически страни гледат на ЕС основно като на източник на еврофондове. Същевременно изразходването на получаваните сериозни средства не съответства на стандартите на Съюза. Иначе казано, "техните пари" (тези страни са основните вносители в бюджета на Съюза) достатъчно често потъват в джобовете на корумпирани политици и олигарси в източната част на континента. В противовес на което от Изтока контрират, че еврофондовете не могат да компенсират загубата на сериозен икономически ресурс и деиндустриализацията след промените, позволили на по-конкурентоспособната икономика на Запада да завладее местните пазари и да доминира икономиката на страните. 

Не на последно място, в социалната сфера, на Запад се възмущават, че напливът от евтина "емигрантска" работна ръка от изток поставя под напрежение социалните и здравните системи на западноевропейските държави (тема, превърнала се във водещ аргумент дори при напускането на ЕС от  Обединеното кралство). Източноевропейците обаче напомнят, че не става дума за мигранти, а за упражняване на една от основните свободи на ЕС - свободното движение на работна ръка, добавяйки също така, че по този начин най-квалифицираната и най-мобилна част от местната работна ръка е изсмукана в по-развитите държави.

Ще напусне ли все пак Полша Европейския съюз? 

Отговорът е еднозначен - не, няма. 

И не само поради уверенията на полския премиер, че подобни действия не се обсъждат. Не дори и заради не особено вдъхновяващия пример от Брекзит, на фона на сериозните проблеми, възникнали във Великобритания след отделянето от ЕС. А преди всичко заради огромната подкрепа на полските граждани за членство в Съюза.

Ключовият въпрос обаче остава - и той е не "дали в ЕС", а "в какъв ЕС". Дали в един високо интегриран политически съюз, или по-скоро в една достатъчно хлабава икономическа общност около един общ пазар. Отговорът на този въпрос е призвана да даде протичащата в момента дискусия за бъдещето на ЕС, която следва да бъде финализирана по време на френското председателство през първата половина на следващата година. И този път той не може нито да се избягва, нито да се отлага. Защото от това в каква посока ще тръгне Съюзът, ще зависи и неговото бъдеще.