Елица Парушева и Яна Борисова: Сърцето трябва да се слуша

ЯНА БОРИСОВА и ЕЛИЦА ПАРУШЕВА са майка и дъщеря, които стават авторки на книга, вдъхновена от домашния им любимец РОРО. В "Дакел. Семейната история на едно куче" са събрани 16 уникални илюстрации, сътворени от талантливата художничка Елица, и 15 кратки разказа, създадени специално за всяка страхотна рисунка от докосващата с искреност Яна. Бащата на момичето Живко Парушев е незаменимият редактор на книгата, която вижда бял свят и благодарение на издателство "Думите". В този неподправен, написан и нарисуван разговор за човешките ценности читателите имат възможност не само да потърсят отговора на въпросите за ролята на домашните любимци в живота ни, но и да научат кога хората са най-истински.

"Хубаво ни е да знаем, че нещо, което сме направили, може да се превърне в забавление"

"Богати покрай книгата може да ни направи позитивното отношение и усмивката на читателите, новите познанства, които ще имаме, радостта на близките ни хора"

- Когато Роро се появи в дома ви, предполагахте ли, че не само ще стане член на вашето семейство, но и ще се превърне във вдъхновение за книга?

Елица: Никога не съм си представяла, че в някакъв момент ще бъдем част от нещо подобно - да разкажем за живота си с куче в книга. А и ако трябва да съм честна, когато Рорик се появи вкъщи, единственото, за което си мислех, беше: "О, колко е сладък! Боже, колко е сладък!"

Яна: Роро се появи в дома ни изненадващо. Дълги години преди аз да създам семейство, имахме боксер на име Рекс. Обичахме го като петия "човек" вкъщи и го загубихме след мъчително боледуване. Това куче, което аз посрещнах у дома с батко, когато двамата бяхме вече пораснали деца, за кратко влезе и в живота на Ели. Тя се запозна с него като бебе, после порасна и започна да го забравя. Когато поиска куче, й подарихме голямо и плюшено, с батерии: вървящо и лаещо... На следващата година дори му направихме истинска кучешка къща. Не знам как ни е хрумнала подобна, малко нелепа, идея. Водихме няколко пъти семеен разговор за истинско куче и дали нашето дете ще може да се научи на грижа за него. И когато аз се бях отказала от идеята да си вземем куче, в телефона ми пристигна снимката на бебе дакел. Месец по-късно бебето влезе у дома: скрито на топло във вътрешния джоб на зимното яке на Живко. Беше 14 февруари. Кучето беше избрало нашия живот. Всеки ден съм благодарна, че е тръгнало към нас. Рорик прилича на нас. Веселушко е. Чудесно е, че обича да си поспива до късно. Нямаше да преживея режим, в който сутрин в 6 съм на кучешка разходка. Не знам как е в други семейства, но докато не научихме Роро да поспива, имахме разговори - сделка в стила на "Ако ти го разходиш рано сутрин, аз ще го разходя два пъти вечер". И всичко това заради режещия варненски вятър.

- Спори(х)те ли помежду си на кого най-напред хрумна идеята да станете автори на подобно издание?

Елица: Не спорим. Мама е истинският инициатор на идеята. В самото начало аз дори бях малко скептична, но не защото не вярвах в нас. Тя ми обясни идеята си, няколко секунди след като видя първата рисунка на момиченцето и дакела. Беше късно през нощта. Тогава си уморен, не се раждат добри идеи. Аз просто исках да си легна, а мама си представяше всичкото това творчество. 

Яна: Аз и Ели живеем в София. Татко й е във Варна. И да спорим двете, имаме си много добър медиатор. Нито аз, нито Ели сме мислили, че "Дакел. Семейната история на едно куче" може да е нашата книга (поръчки се приемат на едноименната фейсбук страница - б.а.). Всичко стана като щракване с пръсти. През декември Елица се затвори в стаята си и много набързо надраска ето това русо момиченце с щръкнали опашки. "Надраска" е казано със закачка към нея, защото, ако я слушам, нейните рисунки приличат на бързо надраскани идеи. През годините тя рисуваше различно. Но откри своя стил, който ни радва. Радва ни не единствено като нейни родители, а като откриватели на посланията в нарисуваното. Има си нейна история. Почти винаги в рисунките има сърце. После, в месеците след декември, тя продължи да разказва дакела си с молив. Нямаше конкретна посока и цел. Имаше желание да рисува. Постепенно двете започнахме да си разказваме измислени истории, например как дакел скача на батут. И хоп, нарисуван е, огънат в скок над батута.

Преди месец, една неделя, разгледах рисунките и написах няколко истории. Направих го в момент на спасение от тъгата и страховете си. Изпратих ги на критични приятели. Всички те ми споделиха, че са прочели нещо специално... Прочели са собствената си радост. "Дакел. Семейната история на едно куче" не е типично детска книга. Това е разговор между родител и дете. Ние така я направихме. Затова прилича на семеен разговор. 

- За вас "Дакел..." е начин да зарадвате (не)познати и приятели с рисувани и разказани истории или е опит да покажете на вас самите, че (заедно) можете и планина да повдигнете, пардон, книга да направите?

Елица: Решението ни беше много спонтанно и не съм сигурна дали имаше първоначална цел. Сега желанието ни е и да зарадваме другите, и да покажем на себе си, че сме страхотен екип, в което сме се убедили още преди книгата. Значи остава да видим реакцията в хората.

Яна: "Дакел. Семейната история на едно куче" ще радва и приятелите ни, и непознати читатели. Направихме книжката за оцветяване, защото това беше любимо занимание на Ели в ранните й детски години. Тя обожаваше да оцветява книжки. Ето, сега аз ще оцветя нейните илюстрации. Толкова много исках да участвам в този процес при подготовката на съдържанието за книгата, но тя не ми позволи. А в отношението на "заедно" на Ели никога не й стига да бъде с мен. Ако я попитате какво й дава тази книга, няма да се учудя в отговор като "добре, че е "Дакел...", че мама да ми обърне внимание". Тя е като дакела в книгата. Иска винаги да е наоколо. 

- На кого творчеството му отнема повече време? Писането или рисуването е "по-неблагодарна" работа?

Елица: Рисуването отне доста повече време - около 7 месеца, а мама написа историите за няма и ден. Разбира се, зависи от човека. Тя сяда с идеята за историята и самото писане я зарежда. При мен вдъхновението е сложно нещо - появява се от нищото, а когато се случи, не мога да спра да рисувам. Не спирам, защото знам, че на следващия ден това същото вдъхновение може да се е изпарило. И тогава пак ще трябва да го чакам. Странна работа...

Яна: Аз написах историите в следобеда на една облачна неделя. Моята работа беше доста по-лесна, сравнена с нейния труд. Трябваше да видя рисунките й в истории. И през цялото това време на седем месеца с моливи и листи Елица ми изглеждаше благодарна от тази "неблагодарна" работа. Щастлива.

- Как си представяте хората, които ще четат историите и ще оцветяват рисунките?

Елица: Представям си ги щастливи и с цяло сърце се надявам да ги видя така.

Яна: Представям си ги заедно. Представям си как могат да си вземат куче и ми се иска след това семейно решение още да ни харесват. Представям си как четат семейните истини на Ел, Дако, Лора и Захари и си спомнят своите, в които се държат здраво и в любов.

- Мислите ли, че "Дакел..." може да промени нечии нагласи към животните (и хората) вкъщи? Как повлия на вас самите?

Яна: Ние сме си същите. Обичаме животните. Винаги сме имали това отношение. 

Елица: Не съм се замисляла, но би било прекрасно. Ние обожаваме животните. Те са способни да дарят хората с толкова много любов. Ще съм истински радостна, ако чрез книгата убедим някого в доброто отношение към животните и дори да вдъхновим някого да отвори дома си за един четирикрак член в семейството. Нас книгата не ни промени, но ни помогна да запечатаме много от миговете ни заедно, след като дойде Рорик.

- Какъв е шансът след "Дакел..." Елица да реши да стане художник, а не актриса, а Яна да напише книгата, която все отлага?

Елица: Аз от много време не съм мислила, че някога мога да стана актриса. Това беше моя мечта до преди около 3 години. Винаги ще обичам театъра. В изкуството намирам спокойствие. Да създаваш изкуство е процес, в който твориш красота за другите, място, в което да обичат. С какво точно ще се занимавам в бъдеще, не знам, но със сигурност ще бъде в сферата на изкуствата. 

Яна: Да, моята книга... Книга от статуси във фейсбук не бих могла да напиша, защото не чета такива книги. Трудно бих написала книга по една сюжетна линия с герои, които са центрофуга на цялата история, понеже моята памет не е дисциплинирана. То ще е едно пиянско ходене от една идея до друга, от една история до друга. Не знам как се свързва хаосът от мисли. Обаче имам желание да напиша книга с къси разкази, които да тръгват с думи в азбучна линия. Разказ, разгърнат от две диаметрално противоположни като чувство думи, например "любов" и "лъжа". Пробвах въображението, спомена и живота си днес в сюжетна линия, събрана от две думи с "б" - баба и баща. Мисля, че това е силна история в живота на всички ни. Предвид обаче колко непоследователна съм в потока на времето и мястото в живота си, нищо чудно Елица да смени сцената на няколко различни изкуства, докато аз се наканя да завърша тази дълго мислена и претегляна книга. 

- Колко често сте чували (чели), че имате уникален стил в това, което правите? И как се отнасяте към подобни думи?

Елица: Роднините, както и много от приятелките на мама, на които тя се хвали с уменията ми на художник (цитирам мама), често ми казват, че имам много личен стил и съм талантлива. Според тях притежавам нещо специално. Аз се радвам, че харесват рисунките ми, но с изключителната критичност, на която сама се подлагам, поставям под съмнение техните думи за мен. Харесвам нещата, които създавам (иначе нямаше да ги споделям с останалите), но не мисля, че са нещо уникално. Ето, мама ми се кара понякога за това мое мислене. Учи ме да вярвам в себе си, да прегръщам таланта си, но засега явно не ми се получава особено добре. Продължавам да се старая. Увереността е процес.

Яна: Аз го чувам почти постоянно. Основно в работата си създавам истории - за хора, техните проекти, идеи и бизнеси. Забавлява ме разговор, в който питам собственик на бизнес какво прави днес детето в него. Всеки път очаквам да ме изгонят от срещата. Но винаги се получават бизнес истории, които имат сърце и то наистина пулсира. После в някакъв ден до мен стига признанието на човека, че съм направила нещо различно и уникално за него в стила на моята работа. Приема оценката без суета. Това мога да правя добре, това правя. Пиша. Разказвам. И никога не съм доволна от себе си. Няколко пъти съм се уволнявала сама. Има на кого да прилича и нашето дете с тази самокритичност. Тя понякога нарича рисунките си "драсканици". Аз понякога наричам историите си "някакви текстове". И двете сме наясно, че не сме прави...

- Колко време ви отне реализацията на книгата - от идеята до осъзнаването кога ще държите в ръцете готовия продукт? Но не толкова в смисъл еди-колко си месеца, дни или часа (макар че и това е важно), а по-скоро - трябваше ли да ви се даде възможност да се развихрите още във времето или точно това би било пагубно?

Яна: Случи се изведнъж. Идеята. Осъзнаването й. А и така няма да се изгубят рисунките на Ели. Нали вече са събрани в книга. Освен това не сме мислили какви истории биха се чели и търсили. Написахме това, което ние можем да разкажем като истина. Всяка история има нещо като наш семеен код и той е бил в дневника на нашия живот не на третия, а на първия етаж на стара кооперация. Дако идва в джоба на сакото на Захари. Така дойде и Роро, но не беше сако, а зимно яке. Елица наистина искаше пудел. Аз вече имам звънец на колелото, но продължавам да викам "ехоооо" на хората по пътя. Лора прилича малко на мен. Захари прилича малко на Живко, Ел прилича много на Елица. Дако е 100 процента вдъхновен от Роро. Това е същото куче, но е на картинка.

- Знаете ли дали творбата ви е прецедент за България и има ли други подобни произведения по света?

Яна: Неотдавна споделих с приятелка, която живее в САЩ, процеса по създаването на нашия "Дакел...". А тя ми върна разказ за едно американско семейство, което издава серия от малки книжки за моментите, в които животът им се променя от една котка. Профилът на този домашен любимец има много приятели и последователи, историите й се споделят. Не знам дали е прецедент. Хубаво ни е да знаем, че нещо, което сме направили, може да се превърне в забавление. В създаването на книжките, те са две - едната е с цветните илюстрации на Елица и историите към тях, писани от мен, а другата е с черно-бели илюстрации за оцветяване. Подкрепих детето си и така й разказах историята, в която да не спира да вярва - да прави точно това, което сърцето й желае. Ако иска да рисува, да рисува. Ако иска да пее, да пее. Ако й се плаче, да не се крие. Сърцето трябва да се слуша. То я обича толкова, колкото и аз я обичам, колкото я обича баща й. Посланието в "Дакел. Семейната история на едно куче" не е да си вземете домашен любимец на всяка цена, а да не купувате куче, котка или друго животно за дома, сякаш купувате играчка. Всъщност и нашият Роро се появи с идеята да й бъде другарче, а сега е дакелът, който ни събира. Много е хубаво. 

Елица: Не съм запозната какви подобни книги има навън, но съм сигурна, че ги има. Светът е толкова голям.

- Дълго ли спорихте за имената на героите?

Елица: Въобще не спорихме. Мама ги измисли. Сподели ги с мен и аз ги харесах.

Яна: Този Захари изобщо не знам как го измислих такъв. Като име стоеше добре до Лора. А и тя обича захар. И Захари обича. Ел е вдъхновено от Елица. Дако е от дакел. В четирите букви запазихме "ритъма" от името на Роро. Лора е моето любимо име. Давайки това име, все едно себе си нарекох така. Но пък аз не съм била с толкова огненочервена коса.

- Как реагира Роро на вашата заетост покрай книгата?

Елица: Гледаше с бялото на очите си. Прави така, когато не получава вниманието ни. И спеше повече, защото аз съм го научила да спи в моменти на скука. Така времето му без нас минаваше по-бързо.

Яна: Към нашата заетост той реагира със серия действия, винаги в една и съща последователност. Носи топка, за да ни ангажира, после си я гони сам, накрая си ляга и заспива. Знае, че за награда ще му дадем лакомство и ще играем на топка, когато свършим важните задачи. Проявява истинско разбиране към ангажиментите ни, само ако те са свързани с готвене. Тогава е на пост и чака. 

- Какво ще правите, когато станете много известни и невероятно богати?

Яна: О, този въпрос много ме разсмя. Бях в някаква среща, когато получих съобщение от Елица "Мамо, какво ще правим с този въпрос. Какво означава, когато станем много богати?". Прибрах се и отворих сайт с интервю, което бях взела от нея преди много години, представяйки я като моя вдъхновител. На въпроса ми каква ще бъде, когато порасне, тя е отговорила: "Ще стана художник и ще печеля по 150 хиляди годишно." Не е написала 150 хиляди какво, но тогава беше възрастта на бонбоните. Може "Дакел..." да ни направи богати на бонбони. 

Елица: Богатството е относително. Богати покрай книгата може да ни направи позитивното отношение и усмивката на читателите, новите познанства, които ще имаме, радостта на близките ни хора. А по темата за популярността, бих помогнала на Рорик да пробие в кучешкия инфлуенсърски свят. От него би станал страхотен инфлуенсър.

- Как ви прие София, след като се преместихте от Варна? Има ли шанс да харесате столицата толкова, колкото обичате морския град?

Елица: София ни прие добре, по-скоро мен, защото мама не идва да живее тук за първи път. Тя харесва града много, но се съмнявам, че може да обикне София повече от Варна. Тя обича Варна така, както се обича любим човек и обожава морето. А на мен тук ми харесва много. Срещнах прекрасни нови хора. Във Варна са любимите ми роднини и част от старите приятели, които искам да са всеки ден в живота ми. Липсват ми, но искам да остана тук. Допадна ми възможността да срещаш нещо ново на следващ ъгъл.

Яна: За себе си съм сигурна, че обичам морето и ако то беше в София, нямаше да си тръгна от града. А защо си тръгнах от Варна, когато морето е там и аз не мога без тази безкрайна вода, това е темата на разказа в онази другата книга, в който ще бъда водена от две думи - жена и живот. Животът ме премести тук. Не можех да му противореча. Не винаги ние създаваме живота, понякога е точно обратното. За мен морето не е принадлежност към град, който лежи на брега му. Морето е житейска философия. Приятели се шегуват, че трябва просто да опозная Витоша, за да харесвам София колкото Варна. Само че за планината, особено през зимата, ми трябва сериозна подготовка. За морето ми трябва бански и да мога да плувам. Някак по-леко се живее така. По бански.

- За какво ви пука най-много?

Елица: За близките ми. За мен самата също.

Яна: Пука ми за хората, които често изпадат в апатия. Мисля, че имат нужда някой топло да ги прегърне. Сега съм се заела да прегръщам себе си, след като "Дакел..." постепенно ме извади от групата на "все едно". И цялата ми грижа и мисъл е в добруването на близките ми хора.

https://www.facebook.com/DachshundDako