Е, ха дано!

Заветната програма за донорство и трансплантации бе обещана, когато двама млади, нуждаещи се от присаждане на бял дроб, починаха заради чиновническо нехайство. Трябваше да е готова до края на февруари, после - до началото на април. И - о, изненада! Дойде в средата на август. По-добре късно, отколкото по-късно. Въпросът е доколко оправдава очакванията. Е, дано! Дали Тя ще даде по-голяма надежда живот на 1140 българи? Ще подскаже ли на българите, когато губят скъп човек, как да мислят за шанса на друг да живее? 

Защо досега МЗ не правеше информационни кампании за донорство? Защо години не изгради мрежа от координатори? Защо всичко се оставяше в ръцете, на съвестта и отговорността на директора на агенцията за трансплантации? Защо здравните власти се спотайваха през 2011 и 2012 г., когато имаше общо 6 донорски ситуации? Защо мълчаха за прекратените отношения с виенската болница? 

За да разбере обществото необходимостта от донорството, нужни са години. 10 вече са изгубени! Нужно е семействата на вечеря да говорят за това, а децата да бъдат възпитавани да са човеци. 

Иначе само българите, които живеят втори живот след трансплантация, и тези, които я чакат, могат да кажат как да изглежда една програма. Дали някой ги е питал?