Дяволското прегрешение да си българин

В брой 11 на ДУМА от 15 януари т.г. публикувахме "Писмо първо" на големия българин и патриот, българския поет Венко Марковски, включено в неговата книга "Голи оток - остров на смртта. Гневник в писма", в което той разкрива механизма на македонизма като "формула" за изличаване на националното съзнание на българите в Македония и продължение на политиката на великосръбския шовинизъм в Титова Югославия през втората половина на XX век. Публикацията разкрива и малко известното досега намерение на бившия диктатор Йосип Броз Тито България да бъде погълната от федерацията, с което не се съгласява дори самият Йосиф Сталин.
Днес публикуваме с незначителни съкращения "Писмо дванадесето" на Венко Марковски до съпругата му Филимена из книгата "Голи оток - остров на смртта", от което се добива представа за атмосферата в прочутия Титовистки концлагер и  македонизацията като форма на "пълзяща сърбизация" на българското население в Македония. 


Писмо дванадесето
Скъпа моя,
Не знам дали знаеш, че аз тук се водя като Вениамин Миланов Тошев, под номер 4832. Не смея с никого да приказвам. Забранено ми е. Минавам мълчаливо. Чувствам погледите на стари приятели, които с намигване ми дават да разбера, че и те са минавали по тоя път, по който аз сега минавам. Чудно. Съден съм като Венко Марковски и съденето ми беше обявено в югославския печат. А ето, тук на "Голи оток" изтърпявам наказанието си не като Венко Марковски, а като Вениамин Миланов Тошев. Документ с името Вениамин Миланов Тошев не съществува нито в Македония, нито в Югославия. Училището съм завършил с името Велимир. Венко не ми е кръщелно име. Това име ми сложи Теодор Траянов. Искам да напомня, че и като партизанин аз бях с името Венко Марковски, а не Вениамин Миланов Тошев. И когато ми се издигаше кандидатурата за народен представител в Съюзната скупщина и за народен пратеник в Народното събрание в Македония, аз и в двата случая фигурирах на листите като Венко Марковски. С името Венко Марковски обществеността в Югославия и в света познаваха не някой си абстрактен, неизвестен Вениамин Миланов Тошев, а писателя, поета, който се занимава от детските си години с литературна поетична дейност.
Вениамин Миланов Тошев беше необходим и нужен на властта по ред причини. Една от които е да се покаже, че в Югославия, особено специфична Титовска Югославия, няма поети по затворите, и доколкото такива се намират, те са с неизвестни имена.
Друга от причините беше, че Титова Югославия е висша форма на народна демокрация и в нея няма борци за човешките права, които лежат по затворите.
Третата причина беше, че в Югославия републиките са равноправни и че всеки в своята република приказва на установения език на своя народ. А ето, мене, за когото ме смятат властта и правителството, че съм основоположник на така наречения "македонски литературен език", ми се забранява да пиша дори до майка ми с езика, на който тя ми е пеела песни. И ето, принуден съм аз, който от диалектна форма съм създавал литературен език за разбирателство между хората по селата и градовете на Македония, да се връщам от литературния език към диалекта, на който приказва майка ми. И това нещо беше ми отнето под претекст, че няма следовател, който да разбира моите писма. И затова бях принуден да ви пиша на сръбски език. Като че ли сега я виждам майка ми, когато вземаше да й чете някои редове от мен, написани до нея, как извиква:
- Е, синко, виждаш ли, сърбите пак ви изхитриха. Спомняш ли си, когато после освобождението дойде с Темпо в къщи и аз го посрещнах от прага и го попитах: "Синко, какъв си ти?" А той ми отговори: "Църногорец, бабо." "Ама сърбин, нали? И аз съм такава като тебе, македонка, но българка, чедо. От веко векове българи живеят по тия места. Е, дано господ даде, най-после да има разбирателство, мир между людете." И може би права е майка ми, ти ще намериш начин да й обясниш за обстоятелствата, които настанаха след моето осъждане.
Сега се получава следният факт. Аз съм осъден като Венко Марковски, а изтърпявам наказанието като Вениамин Миланов Тошев, което значи, че след изтърпяването на наказанието на Вениамин Миланов Тошев властта ще има пълното основание отново да ме подведе под съд за неявяване и изтърпяване на наказанието на Венко Марковски.
Чудни дяволски прегрешения!
Една от най-важните причини може би е тая, от която властта най-много се страхуваше, а именно, че интересът и протестите извън страната може да принудят властващите да бъда отново освободен от наказанието, както беше по време на 1949-1950 г. Сега властта беше сигурна в едно, освен нея никой нямаше право в рамките на Жицата да знае и да твърди, че в затвора на "Голи оток" се намира Венко Марковски.
Напомням един интересен факт. От ЮНЕСКО беше пристигнала делегация, която се интересуваше от затворника Венко Марковски. При разговора с управителя присъствал и един от криминалните. Буден младеж, на 23-24 години, политически грамотен. Този младеж чул, че някой от делегацията поставил въпрос конкретно за Венко Марковски, т.е. за мене.
Управителят отговорил:
- Извинете, такова лице в затвора на "Голи оток" няма. Ако имаше, аз щях да зная, като управител на този затвор.
Човекът от делегацията отговорил:
- Ние сме сигурни, такива са сведенията в ЮНЕСКО, че такова лице има. Може би той излежава наказанието под друго име? Моля ви, проверете, за да не стават недоразумения. Това ще бъде неудобно както за вас, така и за държавата.
Управителят знаел ли е или не е знаел, че Венко Марковски се води под друго име или не, все едно. Той не показал никакво смущение. Никаква изненада.
Криминалният дигнал рамене и казал:
- Май, струва ми се, че има такова лице. Моля ви се, за какво се касае, за писател ли, общественик ли или военно лице?
- За писател се касае. И то известен писател.
Управителят успял да смъмри криминалния и той се сепнал и казал:
- А, да, но не е в тоя затвор.
На вечерната проверка криминалният задъхан пристъпи към мене:
- Другарю, по всичко изглежда, че ще бъдеш освободен. Много силни хора се застъпват за тебе. Аз на една среща присъствах в управлението и чух целия разговор. Бях предупреден от управителя на никого да не казвам за това. Но нали сме с една и съща съдба, че и ти изтърпяваш наказанието като политически, а аз като криминален, но, разбира се, времето тече. То не отделя криминални от политически.
Между командирите в затвора имаше хора, които покрай служебната работа се подготвяха и за изпити, задочно учеха.
Един от тези командири разбрал, че аз съм бил писател, приближава се един ден до мен и ме попита:
- Казаха ми, че ти си бил писател. От литература си разбирал. Имам една молба...
И аз го прекъсвам:
- Аз съм на работа и мен ми е забранено да приказвам.
- Аз съм командир и аз те освобождавам. Отговаряй на въпроса ми.
- Моля ви се, от какво се нуждаете по литература?
- От македонска литература.
- Именно за кого?
- За Венко Марковски.
- Нима не знаете кой е Венко Марковски?
- Не знам.
Настъпи неприятна пауза. В гласа ми прозвуча едно съжаление към човека, който е призван да те пази в затвора, а не знае кого пази.
- Ако аз ви кажа, командире, това, което ви интересува за Венко Марковски, вие ще се озовете там, където и той се намира.
- А къде се намира?
- Пред вас, в "Голи оток".
- Нима е възможно това да си ти?
- Да, възможно е. Аз съм тук под друго име.
Командирът мълком, смутен си отиде.
Управителят, който претендираше, че не е чул, че в неговия затвор се намира Венко Марковски, беше променил тона на разговора си с мен. Бях изненадан защо ме викат в управлението.
- Викам те по една спешна работа и надявам се, че ще бъдеш разумен, и от твоя отговор зависи дали ще се прекрати твоето по-нататъшно седене в затвора. А именно. В Москва станал спор между двама учени: между български и македонски учен. Българският учен казал, обръщайки се към македонския учен: "Как може да се говори с вас за някаква честност, за някакви добри отношения, за подобрение на отношенията след нормализацията между Югославия и България, когато вие на "Голи оток" държите в затвора създателя на македонския език по ваше мнение, Венко Марковски, заради това, че е написал художествено произведение?
- Какво общо има всичко това с мен? Аз съм затворник. Безгласен. Моето мнение в затвора е невалидно, а ако е валидно, аз имам съвсем друго мнение. Моето мнение е на страната на българския учен.
- Но България иска да ни отнеме Македония. Тя има териториални претенции - намеси се управителят.
- Това е работа, която не е по силите ми. Аз не искам за чуждите с голи ръце да вадя врели кестени. За това, което съм направил, аз съм тук.
Хората в затвора са като добитък. С номера, с определени на ръста каторжни дрехи.
И ето, на държавата й притрябвало в момент, когато я обвиняват някъде, да излезе чиста и права пред света, се послужва с лице, което й е необходимо, а то се намира зад затворнишките решетки. Управителят е в ролята на касапин, който смята, че разполагайки с телата на осъдените, може да разполага и с техните души. Тялото е едно, това е нещо, с което разполага държавата, и чрез измъчване на тялото държавата се заблуждава, ако мисли, че владее и душата.
Съвестта е съдникът, който не може да бъде подкупен. Няма монета, която може да подкупи човешката съвест, която се бори за правата на своя народ.
И така прекрасният шанс отново да бъда на свобода отпадна, потъна в невъзврат.

Диктувано направо на 30.11.1980 г., гр. Банкя