Души под наем

В днешно време много малко неща не може да наеме човек срещу пари. Или срещу много пари. Няма как да наемеш може би единствено папата. Сещам се и за още нещо. Не можеш да си заемеш душа, колкото и богат да си. Твоята си я носиш вовеки. Каква е тя, си личи. Винаги се познава, а ако не, то сам се издаваш. Казвам ви всичко това, защото в края на седмицата изтече една информация от Бразилия, която ме наведе на тези размисли. Футболен клуб Атлетико Минейро презентира новите си фланелки, като нае манекенки и те дефилираха на ревю. Така интересът бил грандиозен, а ефектът за отбора пълен. Заявките за продажби скочили почти тройно.
Ето откъде се зачудих у нас кого да наемем, за да вдигнем интереса? И отговорите нещо се свиха до една шепа хора. Ама тях не можем да ги употребяваме за всичко! Ще се амортизират като присъствие. А спортът може да произведе още значими люде. Които да не са обременени от политика или бизнес и да са обичани от всички. Затова не бива да замитаме в ъгъла нищо по отношение на отношението ни към този сектор. С други думи, народонаселението изпитва крещяща нужда да обича истински някой българин. Убеден съм в това. След кончината на колосалния Трифон Иванов (Вечна му памет!), всички страдахме за него. Неподправено. Нужно е само да не натискаме спирачката на самосъзнанието си, за да изразим чувства на уважение и признателност към заслужилите и приживе. Чудех се защо душа човек като Туньо Господ го прибра толкова рано? Единственото, което ми идва наум, е, че там горе явно е по-хубаво. Ей, хора, останаха ни още малко живи легенди! Нека не ви интересува прочетеното жълто за тях, не вярвайте на казаното за тях, вярвайте на свършеното от тях. Защото в противен случай, както става в последните години, за съжаление, пак ще ни обедини нечия смърт вместо нечий живот. Какви хора сме станали само, а?
Но да се върнем на заглавието. Души под наем ли си мислят, че носят някои субекти, та няма да се пише на тяхната, което и да е прегрешение спрямо българите и съществуването им. Кръстя се с двете ръце, че един анестезиолог – сега министър на здравеопазването, не подхвана спорта. Сигурно на стадионите щяха да ни пускат, след като са ни взели биометрични данни и ако не надхърляме допустими децибели в „свободно” изразяваното ни мнение за някои хора от даденото правителство. Та този Петърчо М. се притеснявал повече за съня си, отколкото за вота на недоверие. Има и още. Пешко се отегчавал от дебатите в парламента. Има и още. Пепи е съгласен, че е арогантен, но вербално изразената му позиция не била нищо в сравнение с това, което си мислел за вносителите на вота. Скандално самозабравяне! Ако този Петърчо обаче го пуснат без антураж и паж, в която и да е болница в момента, лекарите и сестрите могат да му помогнат да им стане пациент собственоръчно! Това му е реформата на Пепката. Освен тази на болния, да не си от страната и на здравия, и на доктора.
Мисля си, че дори и да се появи такова понятие като съзнание под наем, за да не кажа душа, трябва да има от кого да го наемеш. И се плаша, като се замисля, за евентуален резултат от подобно проучване в днешното Народно събрание. Там под наем сега се дава всичко, а невъзможността да си дадат душите, желаещите компенсират, давайки си пръстите и други части от тялото при някои гласувания не по съвест, а по същество. Това отдавна е фабула. Въпреки, че точно определени депутати вече може и да са открили паранормален начин да си изтъргуват и душичките овреме. Имаме царе на играта, имаме и царе в играта. И ако някой от нас не го вижда, те си намират начин да ни го доказват. Всеки Божи ден...