Думите са само брод за пресичане на бързоструйна река

Португалският писател Жозе Сарамаго (1922-2010) е роден в семейството на бедни и неграмотни селяни. Първата му книга - "Земя на греха", е публикувана през 1947 г. След нея в продължение на 20 години не пише. Едва през 80-те години на миналия век се връща към литературата и издава романи, които го прославят: "Възпоминание за манастира", "Годината на смъртта на Рикардо Рейш", "История на обсадата на Лисабон"... Следват два романа, с които се утвърждава като един от най-големите европейски писатели - скандалното "Евангелие по Исуса Христа" и "Слепота" (ИК "Колибри", 2007, 2011). Издава и "Пътуването на слона" (ИК "Колибри", 2011). През 1998 г. Жозе Сарамаго получава Нобелова награда за литература заради това, че "с притчи, изтъкани от въображение, състрадание и ирония, ни дава все нови и нови шансове да уловим убягващата действителност". Творбите му са преведени на 25 езика. През 1969 г. Жозе Сарамаго става член на Португалската комунистическа партия и до последните си дни изповядва, че е "хормонален комунист", убеден привърженик на лявата идея. "Комунист съм, защото не открих по-добри идеи, в които да вярвам. И съм хормонален комунист - моите хормони ми подсказват, че трябва да се отделят изповяданите идеи от това, което се прави", споделя писателят в едно от последните си интервюта, публикувано в полския печат. Умира на 18 юни 2010 г. Над 20 000 души се събират да му окажат последна почит на 20 юни в Лисабон.

Какво би станало, ако смъртта реши да си почине и хората внезапно престанат да умират? Какво би станало с безнадеждно болните, с престарелите? Ще стигнат ли жилищата? Ще се задъхат ли болниците? Ще просперират ли погребалните агенции? Жозе Сарамаго поставя един град точно в такава ситуация и й прави придирчив анализ, без да пропуска нито една подробност, описвайки настоящето и предвиждайки бъдещето.
А какво би станало, ако на смъртта й хрумне да се върне към обичайните си задължения, като изпраща до клиентите си писмени известия? Нова, не по-малко сложна ситуация, развита от големия писател със същото въображение и същото внимание към детайла. Но ето че логиката на събитията е нарушена - известието за смъртта на един музикант непрекъснато се връща при подателката. Защо? И кое е по-силно от смъртта? Кое ще я накара да "подаде оставка"?

Писателят с жената на живота си - испанската журналистка Пилар дел Рио
Снимки ИК "Колибри"

За това разказва Жозе Сарамаго в романа "Приумиците на смъртта", който "Колибри" издава на български език, научи ДУМА от Жаклин Вагенщайн. Романът е посветен на съпругата на именития писател Пилар дел Рио. Публикуван е за пръв път на английски език през 2008 г. Преводът на българското издание е дело на Даринка Кирчева.


Екранизации
 
През 2008 г. Фернандо Мейрелес, режисьорът на "Градът на бога", направи успешен филм по романа "Слепота" (кадър от филма е използван за корицата на българското издание). И все пак лентата представя съществуването на комуната от слепци твърде естетизирано. В романа има втори пласт, който тук остава зад борда. Главната роля е поверена на великолепната Джулиан Мур.
сн. 2702-1

Любопитни факти
 
Британското издание на "Приумиците на смъртта" носи заглавие "Смърт на интервали".
***
Центърът на творбата, от една страна, е отношението към смъртта в качеството й на вездесъщ феномен. Но по-интересното е какво се случва, когато авторът я "одухотворява" - във втората част на романа тя се влива в редиците на "обикновените" персонажи.
***
И тук, както и в други свои произведения, Сарамаго избягва употребата на традиционните форми на граматика и пунктуация. Според критиката много от пасажите са структурирани в съответствие с техниката поток на съзнанието.
***
Сарамаго продължава да бойкотира съществителните собствени имена - той не използва главни букви за идентифициране на хора и локации. И е някак смразяващ фактът, че смъртта, най-жизненият протагонист на този роман, нито веднъж не е написана така: Смърт. Явно не заслужава тази чест.

Сарамаго написа...                  
 
"Искате да кажете, че разполагаме с повече думи, отколкото ни трябват? - Не, искам да кажа, че са ни останали малко чувства. Или сме престанали да използваме точните думи, за да ги изразим. И чувствата са се изпарили." (Из романа "Слепота")
***
"Човек винаги ще умира от нещо. Ала ние вече дори не се замисляме за начините, които човешките същества са изнамерили, за да убиват други човешки същества. Един от тях - най-престъпният, най-нелепият, най-неприемливият за здравия разум, изобретен още в зората на времето и на цивилизацията, е убийството в името на Бог."
***
"Романът не е литературен жанр, той е литературно пространство. Романът прилича на морето - много реки подхранват стихията му."
***
"Човек цял живот се самоизгражда. Същевременно цял живот е в процес на упадък."
***
"Винаги задавам този въпрос: в колко държави САЩ нямат военни бази? А колко са държавите, които имат военни бази в САЩ?"
***
"Като граждани ние сме длъжни да бъдем чувствителни и социално ангажирани - гражданите са тези, които променят света."
***
"Никога не съм имал афинитет към положителните герои в литературата. Винаги съм предпочитал бъркотията, съмнението, несигурността. Не само защото те гарантират творческа продуктивност. А защото ние, човеците, сме устроени така."
***

Отзиви

"Тази книга доставя комплексно удоволствие и повдига много въпроси. Авторът не обяснява, например, мотивите на смъртта да "обяви стачка". Нито пък разнищва пред нас тази горестна фантазия във втората част на романа, където смъртта бива съблазнена от 50-годишен виолончелист - ерген, който спи с раирана пижама и живее с кучето си.
Нима смъртта не е най-безпощадната хунта?
А ето че музикантът успява да я покори. Когато тя го навестява, той изпълнява една сюита на Бах и ръцете й, нейните студени от хилядолетия ръце, се стоплят...
Безмерната мощ на изкуството ли представлява челистът? Или средностатистически гражданин, страдащ от произвола на Международния валутен фонд? А може би е просто мъж, който попада на неподходящата жена?
Не очаквайте Сарамаго да ви каже. В тази неизказаност се състои най-голямата ценност на неговата книга."
Д. Т. Макс, "Ню Йорк таймс"
х х х
"Някои от най-големите писатели за последните трийсетина години извличат наслада от дългите изречения, несъблюдаващи пунктуационни правила - такива са Томас Бернхард, Бохумил Храбал, Роберто Боланьо. Ала никой не може да се сравнява със Сарамаго. Последният звучи като мъдрец и невежа едновременно, сякаш не той разказва историите, които разказва. Неговият наратив е колкото древен, толкова и модерен."
"Ню Йоркър"