Духовна терапия

  СТОЯН БОЙЧЕВ е автор на повече от 20 книги - романи, повести и сборници с разкази, сред които "Неспокойни дни" (1966), "Белият път" (1974), "Топла есен" (1975), "Горчива трева" (1981), "Иваново възшествие" (1985),"Пазач на наблюдателница" (1986) , "Холандско лале" (1989), "Омайно биле отровно" (2006), "Златното ведро" (2006), "Мъниста" (2008) и др.

Една вечер, в Рударци, край огъня, докато Никола Радев приготвяше свой, сега донесен и прехвален деликатес, казах на Иван Динков: "В Партиздат през ръцете ти са минали половината мемоарни книги. Знаеш ги."
Вечерта беше звездна, тиха, предразполагаше към откровен разговор, но Иван замълча, усетих, че не му харесва темата. И аз млъкнах. Бях домакин и не прилягаше да настоявам.
А пък и аз не знаех доста неща.
Някога, когато романът ми "Глад" беше нещо твърде аморфно и аз отивах към него с онова почти юношеско увлечение, когато морето ни се вижда до колене, разбрах, че трябва да прочета всичко по темата - "Гражданската война в България 1923-1944 година". Не можех да се облегна на моето хлапешко, твърде незначително участие в Съпротивата, нито пък на разговорите с люде, заложили главите си в борбата, оцелели, с които работех. Утешавах се, че и Шолохов по време на гражданската война в Русия е бил на петнайсетина години.
Започнах да чета мемоарни книги. Добре. Но твърде рано се стъписах. Всички книги си приличаха. И като се взирах, не можех да не разбера "къде е заровено кучето"... Във време, когато всеки що-годе функционер бърза да напише книга, бяха се навъдили сръчни люде, които "обработваха" текстовете на своите клиенти. И си имаха, изглежда, моделчета - активен, много активен, герой - кажи го - както при шивача. В ония години, когато и аз прописах, и мене ме посещаваха с предложения за подобна работа. Отказвах. Казвах на човека: "Ако нямаш "Записките..." на Захарий Стоянов, иди в читалището, там ги има. Задръж книгата цяла година..."
Разбира се, тук аз мога да изброя поне една десетица успели автори, оставили трайна следа в нашата мемоарна литература. Имаше автори над средното равнище на българския писател, но не бяха членове на писателския съюз. Човек легенда, в песните преминал, написал при това том хубави спомени, казваше, че го увещавали да напише "истинска" книга, та да го приемат в съюза. Времена...
А ние имаме великолепни образци, създадени още през ХIХ век. Понякога грубички, но искрени и бистри, истински паметници на своето време - Българското време.
Знаел ли е старият вече поп Стойко Владиславов (Св. Софроний, епископ Врачански), че със своята трепереща ръка слага началото на Новата българска литература? Не е знаел, разбира се, той просто е разказвал за нещата такива, каквито са били; и за себе си - такъв, какъвто е бил. Искрено. Точно. И с вроден усет за хубост: "...бях юноша тогива млад и красен лицем..."
Позволявал съм си да сравнявам "Житието и страданието..." на Софроний Врачански с "Изповеди" на Жан Жак Русо, този високообразован син на женевски часовникар, и той излязъл из низините както поп Стойко Владиславов, и да казвам: нашият автор е неповторимо искрен!
Половин век след "Житие и страдание..." се появява "Моето пътуване..." на Панайот Хитов; а след още двайсет години, в края на века - "Записки по българските въстания" от Захарий Стоянов, дошли почти незабелязани, както е могло и да се очаква. Напуснал рано този свят, Захарий Стоянов не видя колко велико дело е сторил.
Известно е: големите социални преломи създават и нови, значителни литературни произведения. Не веднага, и невинаги. Така е и у нас. Реставрацията на капитализма след 1989 г. надигна вълна от мемоарна книжнина. Напоследък се пишат и цели романи - твърде обемисти томове - първи, втори, че и трети... И пишещият тези редове тук се е изкушавал да напише нещо "по автобиографично", да бъде и той в тон с модата. Мода. Ала за мемоарен роман не е мислил и смята, че епигоните на Иван Бунин, въпреки усилията и таланта си, едва ли ще достигнат подножието на "Животът на Арсениев". Това е доказал и сам Валентин Катаев, автор на книгата за самия Иван Бунин - книга, която, надявам се, съвременните писатели на автобиографични (мемоарни) романи добре познават. Тя е пътепоказател към сериозни неща... Пък кой знае?... Появиха се писания, доста удобни, че сме пред жанров (родов) хибрид, нещо като дървено желязо; от едната страна - суровият, непоклатимият факт (хлябът на историята), а от другата страна - въображението (фантазията) на романиста, който, разбира се, не може да се ограничава, защото е Автор, но и Герой...

В оня ден, за който си спомням сега, пък във връзка с тези мои мисли, всички сме на брега на язовира, на стотина крачки от къщичката ни, застроена на 42 квадратни метра, килната на една страна от свлачището. Една почти пасторална картина. Ето я козата Маречка (купена е от пазара в Дупница), е, не можем да се мерим с Димо Димовски, светла му памет, който по онова време, казваха, имал цяло стадо кози. Та така, Маречка бръсти трепетликов подрастък и налива виме с млекце за дядови внучка и внуче. Тук е ловното ми куче Лора, не стъпвала от години в зайча диря. Тук е, разбира се, и Михаил Сергеевич, премижа на слънце и лениво се протяга; известен е с туй, че не лови мишки. А иначе - хубавец!...
А планината се е обърнала надолу с върховете и е слязла в язовира, и небето е слязло Бог знае къде, и облаците, и дълго нищо не се променя в този натежал от хубост свят. Една доста голяма буболечка, жълта, тъпа, спира предпазливо на брега - да пие вода; от корема й пръкват десетина мравки, няколко се насочват по дигата на язовира... А-а... ето го и бачо Стоян Каролев, току-що е слязъл от автобус 59 и тръгва бодро към нас. Огледал се е в огледалото на язовира и е видял там някъде бяло петно, и мъж, който му маха с ръка. В торбата му има мармаладена кифла за Маречка, баничка със сирене за Лора, и рибка или бучка сирене за Михаил Сергеевич. Аз чакам книга... А Лора е вече на дигата, изправя се на гърдите на приятеля си и иска да го лизне по лицето.
Тази книга бачо Стоян ми обеща преди седмица. Не е негова, взел я от свой съсед; съседът пък я получил от Автора, с надпис. По онова време, та и днес снабдяването с нова книга е трудна работа. Отказах се да влизам в редките, но луксозни книжарници. Не мога да купя книга, а хубавичките момичета не та изпущат от поглед. Начесвам крастата си на площад "Славейков". Тук хората, префунели от студ, са по народни и не ти додяват.
Ето, тъй се захванах да чета съвременна мемоарна литература.
Прочетох хубава книга, написана от опитна ръка, веща.
И често се връщах, замислен за едно или за друго... Не, наистина добра книга.
А времето вървеше, прочетох и други книги с автобиографично (мемоарно) съдържание, някои слети в цяла поредица. Все още не четях с лупа и "широкото водопадче" (катарактата) не ме измъчваше. Сега не мога. Та така, натрупах впечатления, които, уви, не мога да разширя. Ще говоря за един обобщен Автор и за един обобщен Герой. Става дума за един субект - и герой, и автор.
 За разлика от повечето някогашни автори на мемоарни книги, които бяха общо взето хора малко образовани, днешният Автор, напротив, е високо образован, завършил е реномирани учебни заведения и прочие специализации в чужбина. Почти винаги той е някакво началство, не от най-голямото, но така или иначе е свързан с пресата, с радиото, с телевизията; той и в киното и театъра се чувства като риба във вода. Тук ще споделим още нещо, слабо известно до неотдавна: Авторът се докосва, не, а направо се намесва и в международните отношения. Голям човек. Голямо добро утро. Тук, без съмнение може да се усети игривостта на Авторовото перо - леко и наистина игриво...
Ала тук човек (човешко е!) започва да се съмнява.
И у Захарий Стоянов има неточности, но му вярвам. Истината е станала свята у неговите писания. Как? Защо?... Защото Захарий Стоянов ни разказва и това как със своята трепереща ръчица разравя ланска шума, та да скрие по-добре своята пловдивска камица, жалко оръжие, от което бърза да се отърве, да не бъде заловен "с оръжие в ръка"... А малко по-сетне, измъчван от глад, при случайна среща, посяга да целува напуканата десница на троянския козар Иванчо; трогнат, Иванчо му изнася вечерта, по тъмно, цяло менче топло мляко, току-що издоено.
Затуй.
И не се стеснява младият двадесет и пет годишен младеж, при това помощник апостол, да описва ролята си на полуумен, с подробности, каквито можем да прочетем само у Достоевски.
Затуй.
Ако читателят се вгледа, ще види, че повествованието има желание (горещо желание!) Автора (Героя) да бъде по-добър, отколкото е бил. Пише си човекът нова биография - не измислена, но нова. Трудно се пишат автобиографични страници, от опит зная. Знаел го е това и Максим Горки. И е отделял особено внимание на животоописанието си.
 Сега се надига нова вълна - вълната на неосъществените дисиденти. Те са в много неизгодно положение - трябва да опишат измененията на социалния (класовия) си статут. Кресливият полуинтелигент е станал милионер, крупен собственик...

Знам, че никой никого не е научил как да пише и какво да пише. Божа работа е то.
Ала не мога да не кажа нещо, което се отнася до читателя, който ще поиска да надникне в тези минали, но оставили дълбока, неизлечима следа години. Да има едно наум, че в иначе старателно и чистичко написани страници, има и талаш или мека плява, което, разбира се, е неизбежно.
И още нещо.
Спиралата не ще се прекъсне. Няма съмнение, че и днешният ден ще има своите описватели. Така е било и така ще бъде.
Искам да се обърна към човека, който тепърва ще посегне към перото:
- Драги, имаш на лице опита на предците - и с добрите страни, и с не съвсем добрите. Ала без трите книги, за които стана дума по-горе, не тръгвай. Сложи ги под възглавницата си. Вярно, "Записките..." на Захарий Стоянов са голям, обемист том (800 страници) и могат да навредят на съня ти.
Не бой се, това е своего рода духовна терапия.