Другото лице на Япония

Кирилка АОКИ,
Токио

Наскоро след земетресението, обявено за най-силното в историята на Япония, прочетох статия в "New York Times" от известния японски писател Рю Мураками. Героите на неговите романи са от т.нар. изгубено поколение в Япония - задоволени и преситени хора, без цел, без желание да допринесат нещо значително и положително в живота на обществото. Бях впечатлена, че Мураками успява много точно да определи даващите повод за оптимизъм промени в Япония, произтичащи от земетресението - въпреки трагичните последици японците отново са открили смисъла на живота и мотивацията, която е движила устремното развитие на страната след Втората световна война.
Съгласна съм с това виждане. За няколко дни след земетресението, довело до гибелта на хиляди хора, станах свидетел на пълна мобилизация на всички ресурси в името на общата цел -възстановяването на страната. В тази екстремна ситуация се проявиха отново най-добрите черти на японския характер - себеотрицание и себераздаване в нейно име.

Самообладание, непримирим дух и борбеност в битката на няколко фронта


Живея в Япония от 14 години и често съм се чудила как японците са успели да възкресят своята икономика след пълна разруха, тежка загуба на войната и две атомни бомбардировки. Причината за моя скептицизъм бе наблюдението, че много от японците, родени и отгледани в периода на икономическия бум и благосъстояние, преситени и задоволени, са социално апатични, без мотивация и желание за развитие, живеещи в света на комиксите, компютърните игри и анимационните филми. И изведнъж видях другото им лице
напълно преобразени, максимално мобилизирни,

организирани и обединени

отдадени на възстановяването на страната си. Тази промяна, на която станах свидетел, Мураками нарича възкресяването или прераждането на Япония.
След земетресението в петък, 11 март, спряха много от влаковете, автоматично изключиха много ядрени централи, беше повредена и топлоелектрическа централа, мобилните комуникации бяха изключени, цунами пометоха всичко по пътя си - градове, села и летища.
В столицата Токио паника и хаос нямаше. Много от хората не можеха да се свържат с роднините си в засегнатите райони дни наред, но не загубиха присъствие на духа и независимо от огромния стрес, на който бяха подложени, продължиха да ходят на работа - въпреки нарушения транспорт, липсата на ток и заплахата от ядрена авария. Може би тази стабилност на психиката и самообладанието идва от философията на японците, че нищо на този свят не е вечно, особено в страна като тяхната, където природните бедствия са обичаен спътник.
Моят професор в университета често ми казваше, че японците са свикнали на разруха и природни бедствия и не изпитват нито отчаяние, нито гняв, нито безсилие и безпомощност след тайфуни, вулкани и земетресения. Ако нещо бъде разрушено от природната стихия, то трябва да бъде възстановено, построено отново, подобрено. И цикълът се повтаря непрекъснато. Оттам произлиза и увереността на хората, че няма нищо невъзможно за тях.
В тези напрегнати дни, когато медиите в цял свят следят предимно развитието на ядрената авария във "Фукушима", и някои хора в страни като България, отдалечени на хиляди километри, изпадат в паника, японците показват самообладание, непримирим дух и борбеност в битката на няколко фронта. Стабилизирането на ядрената централа е само част от огромните усилия, нужни за възстановяване на страната. А те са насочени още към спасяване на жертвите от земетресението, евакуация на населението, възстановяване на елзахранването, ремонт на пътища, магистрали, сгради, топлоелектрически централи, възстановяване на ифрастракурата на няколко префектури.
Възхищавам се от присъствието на духа на обикновения японец. Представете си българин, готов да се реди спокойно часове на опашка за влака, за да достигне до работното си място/учебно заведение, или да ходи 10-15 км пеш на ден поради липса на транспорт до местоработата си. Няма да има много желаещи, но за японците това е в реда на нещата. Нашият консул, въпреки че живееше на същото място, където е и работата му (луксозната сграда на посолството e в известния с благосъстоянието си район Йойоги), избяга от своята отговорност чак в България! Можете ли да си представите недоумението, срама и унижението, което преживяваме българите в Япония от безотговорните действия на г-н Чавдар Градинарски.
В дните след земетресението поради нарушеното снабдяване и недостига на ток в много магазини липсват основни храни, но японците се редят дисциплинирано на опашки. Никой не прережда останалите и не освобождава стреса с обиди и повишаване на тон. Няма роптаене, оплакване, хленчене, няма обири на магазини, а напротив - всеки се стреми да помогне на ближния. В Сендай - най-засегнатия град от земетресението и в който положението е много трагично, непознати хора оставят на праговете на непознати къщи храна, вода и трудно намиращи се стоки - от състрадание и милосърдие. Десетки хиляди се регистрират като доброволци, събират се помощи за хората в бедстващите райони.
Имах честта да се включа в

доброволческа дейност

в моя район в Токио. Задачата ни беше да подготвим неизползваема от 10 години сграда за приемане на около 300 евакуирани. Трябваше да се почистят основно всички стаи, да измием подовете, прозорците, стените и шкафовете, климатиците. Какво беше моето учудване, когато на сборния пункт се появиха толкова много желаещи, че за някои нямаше работа. В акцията участваха и ученици от началното училище, и девойки, които обикновено не се интересуват от нищо, освен от мода, пухени играчки и анимационни герои и които при други условия впечатляват с инфантилно поведение. Изумиха ме усърдието и ентусиазмът, с които се изпълнява простата дейност чистене. Всеки работеше, а зад белите предпазни маски имаше усмивки и жизнерадост. И това в ситуация на ядрена криза! Ако при такава проста и на пръв поглед незначителна задача японците хвърлят толкова труд, можете да си представите какво усилие влагат в по-важни дейности.
Бях разпределена в работна група с още три жени, едната от които беше довела малката си дъщеря да помага. Всички се интересуваха дали съм добре снабдена с продукти и предложиха да ми доставят ориз въпреки недостига на храни и в техните семейства. От организацията, отговаряща за чужденците в моя район, наречена CIFA (Chofu International Friendship Association), ми се обадиха два пъти, за да проверят добре ли съм след земетресението, как е семейството ми, имам ли нужда от нещо. Интересуваха се от всичко. Хората от тази организация помагат на чужденците безвъзмездно - не само при бедствия, а и в нормални условия предлагат безплатни уроци по японски език, помагат на чужденците при намиране на работа и със свикването с японската култура и начин на живот. Те са се обадили на всеки чужденец в моя район - успокояват хората, раздават брошури. Жалко е, че никой от българското посолство в Япония не се поинтересува от нас, не се осведоми за положението ни!
Днес (б.р. - събота), докато пиша тези редове, получихме добрите вести, че се овладява положението в ядрената централа във Фукушима. За да отпразнуваме случая, излязохме с мъжа ми на разходка в центъра на Токио Шинджуку. Улиците са пълни с хора, за миг забравяш за трагедията, всичко е както преди земетресението. Сградите са тъмни заради пестенето на електроенергия и над тях се издига красива, светла, пълна луна. Много хора фотографираха луната, направих го и аз. В същия момент имало ново земетресение - 6,1 по Рихтер, както разбрах по-късно. На никого не му направи впечатление, защото луната беше красива.
Такива са японците, дори по време на криза се прекланят пред

красотата на луната

(цуки-ми) и на цъфналите вишни (хана-ми). Цял свят стана свидетел на саможертвата на стотици пожарникари, инженери, войници от Силите на самоотбрана на Япония в ядрената централа. В тази напрегната ситуация обаче има много други обикновени герои, които със своето усилие, себеотрицание и енергия дават своя принос за връщането на страната към нормален ритъм на живот. Те заразяват и нас, българите, останали тук, с ентусиазъм и оптимизъм за бъдещето. Следващата събота и други българи в моя район ще се включат в доброволческите дейности по подпомагане на жертвите от земетресението. За японците е важен жестът, а не размерът на помощта. Като че ли един от най-ценните подаръци засега за тях са парите, събрани от бедните хора в Афганистан.
 Един възрастен човек в магазина ме попита дали няма да се връщам сега в собствената си страна при тази обстановка. Казах му, че оставам тук и човекът ми се поклони дълбоко.
Живея в Япония от 1997 г. Две години по-рано се случва голямото земетресение в Кобе, при което загиват 6500 души. Когато дойдох в Япония, нямаше и следа от последиците от това земетресение. Убедена съм, че след година няма да има и следа от земетресенеито в префектура Мияги, освен психологическата травма и болката по загиналите.