Достойният избор

Познавах Дима от бебе. Тя растеше пред очите ми. Дете като всички останали. От това слабичко, дългокрако момиченце израсна прекрасна девойка. Но вече освен недоволство, радост, мъка очите й започнаха да излъчват и други чувства - воля, отговорност, амбиция. И тя се зае да се бори с живота така, както го разбираше. Учи упорито, завърши разни специални курсове по езици, висше образование в престижен западен университет и ето я, образована, готова за работа.
Тук започнаха проблемите. Не успяваше да си намери работа. Най-често й отказваха (защото нямаше за какво друго да се захванат) заради липса на изискван минимален стаж. Как ли би могла да го натрупа, учейки? Или й предлагаха минимално заплащане без перспективи за развитие.
И Дима, както много други млади хора, започна да мисли за другата Европа. Реши и замина. В Австрия. За кратко време си намери престижна и добре платена работа в галерия.

Всичко щеше да е много добре, но се появи един проблем. Носталгията. Тя не оставаше Дима на мира. Караше я непрекъснато да се връща с мислите си у дома. При едно нейно завръщане реших да й помогна да преодолее носталгията. Как ли? Много лесно. С картинки от нашия мил роден градски пейзаж.
Тръгнахме да се разхождаме из комплекса. Започнах да й показвам нашите излющени, тук-там изолирани, с измамната надежда да се спести някой друг лев от топлоносители, закърпени блокове. Показвах й неугледното, мръсно околоблоково пространство, улиците с дупките.
- Диме, ти каза, че там всичко е подредено, чисто, красиво. А виж тук.
- Да, лельо Татяно, там всичко е чисто, подредено и красиво, но е чуждо. Да, имам добра заплата и красива, уютна квартира, но нямам приятели, с които да ги споделя. Тук може да не е така красиво, не така чисто и подредено, но е наше! Тя вдигна глава и ме погледна с блеснал поглед, който излъчваше решителност. - Аз искам нашето да е подредено, чисто и красиво. Като планините, полята и морето ни, нашата прекрасна природа.
Мина се не мина и месец и Дима се прибра окончателно в България. Да се бори според силите си за осъществяване на мечтите й. Направи по-трудния, но, според мен, по-достойния избор. За щастие си намери работа в просперираща фирма. След половин година я срещам и я питам как е.
- Е, добре! - отговаря ми тя. - Но при нас има съкращения, страхувам се да не ме съкратят.
През цялото това време австрийският й работодател непрекъснато й изпращаше писма с покана да се върне в Австрия, с обещания за по-добро заплащане и условия на работа, защото с нейните знания, умения и личен чар е спомогнала за разрастване на бизнеса му.
Австриецът оцени нашето момиче по достойнство. Дали ще го оцени и работодателят й в България? Мила Българийо, помогни на своите млади хора, които искат да останат тук и се борят за теб. Но побързай!
Защото, мила родино, можеш да претърпиш най-голямото, без военни действия поражение в своята история. Да загубиш интелигентните, начетени и умни млади хора. Да загубиш своето бъдеще.

Татяна Михайлова
Бургас