Пардон
ДОКЛЕ Е СТАРОСТ
/ брой: 195
Васил СОТИРОВ
Бях тръгнал да се прибирам вкъщи, безкрайно щастлив, че мога да го правя сам самичък, защото...
Защото минах покрай кварталната бабавачница. Предприемчиво семейство беше превърнало многоетажната си къща, която имаше голям двор, в целодневна градина за стари хора. Всичките имаха някакви деменции. Сутрин децата им ги водеха на забавачница (ние й викахме бабавачница!), а след работа си ги прибираха, така че никога не оставаха без надзор.
Тук старците добре си прекарваха в шеги и закачки, а освен това ги учеха да се пазят от алоизмамниците и уличните мошеници. Но те май тия уроци ги помнеха ден до пладне.
Голям майтап падаше всеки ден, когато някой разкаже вица за склеротика, а другите вече го бяха забравили.
Влязъл в банята и застанал пред огледало. Вторачил се и се зачудил.
- Хм... - рекъл и продължил да се чуди. - Ха сега де...
И в този момент от кухнята долетял гласът на жена му:
- Пешооо, кафето е готово!
- Верно - щракнал радостно с пръсти нашият и се ухилил. - Пешо!!
И една истинска история се разказва всеки ден в бабавачницата.
Някакъв актьор (знаех му името, ама съм го забравил!) си вървял по Раковска и срещнал свой колега, когото отдавна не бил виждал. Попитал го как е, а оня взел да мучи и да криви глава - накрая нашият разбрал, че е прекарал инсулт.
Тъжна работа... Но след двайсетина метра срещнал друг свой колега. Онзи обаче изобщо не го познал, а придружаващата го женица прошепнала:
- С Алцхаймер е.
Нашият съвсем се сгрухал и отишъл при майка си, бил й напазарувал това-онова. И тъжно й заразказвал:
- Ех, мамо, мамо... Срещнах един колега. Как да го заприказвам? Нищо не му се разбираше. Изкарал инсулт. После срещнах друг колега. Той обаче изобщо не ме позна. Алцхаймер...
Тогава майка му го погледнала право в очите и попитала:
- А вие по какъв въпрос?
Но да не се отплесвам. За къде бях тръгнал? Да, към къщи. И бях видимо доволен, че съм с всичкия си.
И не щеш ли - пред мене застанаха трима младежи.
- Дай една цигара! - каза единият.
Не пуша, ама предвидливо носех кутия цигари. Отворих я. Първият си дръпна три цигари, вторият - пет. Третият обаче ме погледна свирепо и аз любезно казах:
- Вземи ги с кутията!
- Айде дай и огънче - обади се първият.
Бръкнах в джоба си и извадих три газови запалчици. Дадох на всеки по една, като им казах, че са все за тях. Това ги пообърка и аз продължих по пътя си. И чух зад гърба си първият да казва:
- Баси, тоя нема за кво да го набиеме, бе!
Щяха да видят те, ама не ми се занимаваше с тях. На младини учех бойни техники. Е, никога не ми се наложи да ги прилагам, защото на младини бягах много бързо. А и сега бързах, защото...
Защото ми се беше обадил майор Иванов от полицията да окажа съдействие. Да закопчаят група нагли ало-измамници. И точно след час трябваше да остава 2 бона (толкоз са ми спестяванията) под контейнера за боклук до блока.
Абе, ще им разкажем играта!