Добра войвода

Димитър ЗЛАТЕВ е роден през 1936 г. в с. Бенковски, Пловдивско. Завършва Софийския университет "Св. Климент Охридски". Близо 40 години е гимназиален учител и преподавател по литература в Педагогическия институт в Смолян, днес Педагогически факултет към Пловдивския университет. Публикува свои стихове, статии, преводи в централни и регионални издания.
Автор е на книгите: "Дъбове в града" (1990), "Разговор с изплашения заяк" (1991), "Прости чудеса" (1994), "Ангелът" (1997), "Миграцията в огледалото на поезията" (1997) "Терзания човешки" (2000), "Кавал в подлеза" (2002), "Предания край Рожен" (2004), "Най-насъщният хляб" (2006), "Отворена клетка" (2006).
Член е на СБП.

Най-сетне бе дошъл ред да заситя едно старо любопитство - да видя откъде извира Арда. Като отминах едноименното село и махалата Горна Арда, пътеката ме поведе край потока. Тя криволичеше под сенките на трепетлики и лески, по-нагоре по ската зеленееха скоруши и буки, а иглолистните бяха превзели стръмнината под билото. Изтъняването на водата ми подсказваше, че наближавам крайната цел. На внезапно открила се полянка пасеше муле със самар, а на камък край поточето бе приседнал човек - май надхвърлил седемдесетте, но личеше, че още е държелив. Подпряната брадва ме подсети, че събира дърва.
Поздравихме се, пораздумахме се откъде съм и що диря тъдява. Границата беше наблизо, та макар и почти незавардена, родопчанинът подпитваше недоверчиво.
- Ей го превала между Кушлар и Добрин връх, там е старият път към Беломорието. Напоследък все думат, че пак ще го отворят, но много се бавят. А оттук е най-близо до Драма.
- Добрин връх ли рече? Май рядко съм чувал връх да носи име на жена.
- Жена, и то каква! - отвръща той. - Мома-войвода!... Само че отколешна е тази история и малцина я знаят.
Като видя интереса в погледа ми, бавно запали цигара и подхвана:
- Историята я знам от дядо ми, а той я бил слушал от своя прадядо. Така че има повече от двеста години... Било е след голямото изверяване. Едни се предали пред силата, други избягали навътре в планината, но пак току някой род или махала приемали исляма. Може да си слушал за отсрещните махали Гоздевица и Гудевица. Дели ги само едно дере, но едните останали с калпаци, а другите навили чалми...
- А Добра, добра защо е оставила името си? - напирам като жребче пред майка си.
- Нали това съм захванал да ти разправям. - И пак засмуква цигарата. - Тя и братята й били овчари, но те повече се въртели из мандрата, а тя пасяла сегмала. Веднъж изневиделица я стреснал конник, а след него - двама вардяни на яки мулета. Бил наперен, с гайтанлии дрехи, ала суров човек. Сетила се тя, че това ще да е Юмер ага, дето имал саи и хиляден билюк по Олуеле, пък конакът му бил в Драма. Често людете със страх споминали името му.
Стъписал се агата пред нейната хубост и продължил да я гледа отвисоко. Тя се посъвзела, затъкнала вретеното в пояса при хурката и укротила двата вълкодава, ръмжащи враждебно към чужденците. Попитал я конникът за името, за родата, па неочаквано изтърсил:
- Хайде, кузум, да те водя на Драма! - Ще си четвъртата ханъма в харема ми. Не бива в тоя пущинак да похабяваш младост и хубост! На широки миндери ще почиваш, ситни гердани ще нижеш... Скланяш ли?
- Не искам, аго! - отсякла тя. - Аз съм главеница, китка и дума съм дала на Ваклин чобан. Няма честта си да погазя.
- Мойта дума е по-горе от твойта дума! - прекъснал я той.
- Насила хубост не става, ага! Нали и вие тъй думате: зорлен гюзелик олмас.
- Анладъм - гневно отвърнал господарят. - И аз знам за вашия гяурски серсемлик. Вместо на гюл и леванто да миришеш, тук ще вониш на вълна и ярина... Ония от вашите, дето признаха Аллаха, станаха люде на ихтибар (почит, уважение - от турски).
- На ихтибар или за резил - ние ги виждаме... Някои още се пишманят.
- Много знаеш ти, но скоро сама ще се откажеш от своя Ваклин. На вакъл овен ще го сторя. - И разгневен, обърнал коня.
Ден, два Добра не могла да срещне своя юнак със стадото. На третия не се стърпяла и го потърсила. Двете овчарчета-малешини уплашени й разправили, че от три дена го няма и не знаят къде ще да е.
Лошо предчувствие проболо младата овчарка, но нищо не им рекла. Последните думи на османлията като нажежени шипове се забили в главата й.
След два дена дошъл хабер, че годеникът й се завърнал. Припнала Добра към къшлата му и го заварила да лежи жълт-зелен. Паднала пред него на колене и изплакала:
- Какво ти стори оня душманин? Да не те насили за вярата, да не те обрязаха? В черната да потъне, дано!
- Още по-лошо - жално промълвил Ваклин. - Мъжката ми сила взеха, мъж вече няма да съм, а като превит коч ще ходя...
Дълго плакали и се вайкали, но разбрали: Бог - високо, цар - далеко. Кому да се оплачеш?
Прибрала се Добра при своите, скришом отнасяйки шишането на годеника си. Какво била намислила, никому не разкрила, но след седмица се разнесло по колибите: някой от пусия прострелял Юмер ага на път към Олуеле. Подплашеният кон и пазачите го довлекли до една от кошарите му.
Предният ден най-малкият брат на Добра, заедно с родителите си Никола и Рашина, със стадото и най-потребното, без много шум, се изнесли към Кремене и Карлък. След тревожната вест за агата навалила и потеря: разпитвали за Добра и братята й, но от тях ни вест, ни кост.
В туй време момата и тримата й по-големи братя от високия Буков връх следели потерята по пътеката през превала. Върлували агаларите няколко дена, биели и псували християните, но не открили диря към хайдутите. Даже обещали награда кесия жълтици на новите мюсюлмани, ако ги издадат, ала те още добре помнели своя корен, та никой не се полакомил. И друго ги възпирало: те се страхували от хайдушко отмъщение, но отмъстителите никому зло не сторили. Изгубили се и двамата братя на Ваклин, та по махалата се шушукало, че сигурно са отишли при хайдутите.
Една тъмна нощ преди Димитровден, когато стадата трябвало да поемат към топлите пасища край Бяло море, хайдутите връхлетели Юмераговите саи на Олуеле, пръснали одаджиите с пукот; сетне отворили ъгълите на уплашените овце и дали огъня на целия имот.
Отмъстителите не се задържали край извора на Арда, защото се съмнявали, че потерджиите може да хвърлят отрова. За известно време се прехвърляли към Сивино под Ком или овъртявали следите си към Чеч. Там, в село Лещен, разбрали, че мулето на един терзия се върнало вкъщи с празен самар. Говорело се, че ограбването и смъртта на сайбията му е работа на Юмераговите арнаути. - Денем уж го вардели, а нощем - капсъзи (разбойници - от турски) по друмищата... Но Добрината дружина тъпкано им го върнала, което още повече разлютило господаря им.
Дори непознати люде започнали да търсят закрила от Добра. След месец-два ги намерил нарочен човек от Триград. Разправил им, че като водели невеста към Ягодина, турците му викали Балабан, издебнали ги хайти и отвели три мулета с товарите булченски чеиз и дарове. Кога и какво сторили хайдутите, нямало кой да види, но след време намерили в гората разбойниците, увиснали на въркузуните на собствените им потури и окълвани от гарвани.
След всяко отмъщение драмските агалари все повече се вкисвали и не пестели бабаитлък по кафенета и на джумаи. Накрая някакъв Гол-Хасан, търсейки изгубено муле, попаднал на дирята на дружината. Каймакаминът и Юмер ага събрали потеря и обградили Буков връх, дето се вика, не давали пиле да префоркне. Завързала се пукотевица, отеквали баирите, людете по махалите слухтели изплашени... Сетне се разбрало, че в данданията четиримата братя на Добра и Ваклин успели да се измъкнат към Чеч и Неврокопско, а потерята с даули (тъпани - от турски) и зурни повели Добра и големия й брат, люто ранени и яко завързани, към Драма...
Моят събеседник замълча по за дълго, неусетил, че цигарата му отдавна е загаснала. Аз слушах, погълнат от драматичната история и не смеех да го прекъсна с въпрос - знаех, че той няма да спре преди истинския край.
- Та, разправяше дядо - продължи след пауза той, - целият край изтръпнал при този свършек на битката и чакали османлиите тепърва да изкарат яда си за своите жертви с бой и нови помохамеданчвания над останалите християни. Но това постигнало най-вече близката махала Билянци, щото ги мислели за ятаци на Добра. Така турчинът-кесаджия (жесток човек - от турски) доотмъстил и на пречупения духом Ваклин. След време от ухо на ухо се разнесла вестта, че братът в зандана се борел за живота си и надали ще го бъде. Тогава през ранна пролет една мома стъкмила песен за него:

Дуйни ми, вейни, бел ветер,
разтопи бели снегове,
стори ми потчек за Драма,
там имам либе болничко...

Може и да си я чувал, още се пее. Какво бално я е родило! - възкликна непознатият балканджия и се загледа към махалите в котловината.
- Ами Добра? - не издържах този път. - С Добра какво е станало?
- Чуло се за нея, че като позавехнала раната й, драмският кадия със стража я проводил в Солун, в тъмницата Еди-куле. Сетне някакви нашенци, дето ходели с вълна на солунския пазар, донесли вест: стар капуджия (вратар, пазач - от турски) от зандана, тайно и с уплах разправял, че в килията на гяурката-хайдутка нощем се самозапалвало кандило. Оттам тръгнала мълвата, че не била Добра момица, ами била светица... Едно само ни е останало: името на храбрата мома. Нашенци на нея прекръстили високия връх, дето най-често се криела. Над извора на Арда - Добрин връх! Да се знае и да се помни!