Дни на подем и погром

Бурният ХХ в. носи на България толкова тежки изпитания, че влязохме в ХХI в. с чувство на облекчение, че сме оставили лошото зад гърба си. Но скоро установихме, че предизвикателствата са вечни, особено за живеещите в държава в центъра на Балканите, която редовно се оказва изолирана от съседите си. За гражданите обаче все пак най-важните предизвикателства си остават свързаните с вътрешната политика, където за трите и половина десетилетия преход успяхме да утвърдим една формално демократична, но на практика дълбоко корумпирана държава с огромно социално разделение, но пасивно население, което предпочита да ругае политиците и да не „им гласува“, като по този начин само ги утвърждава във властта.
Започнах по този начин напомнянето за въстанието, избухнало преди 101 години, защото искам да припомня как в миналото българите са били готови да се борят за правата и свободите си. Но, разбира се, не предлагам да въставаме и днес, а да се борим с подходящи за нашата епоха средства.
Стогодишнината от Септемврийското въстание отмина миналата година

тихомълком с няколко конференции

в затворени пространства. Преразглеждането на историята в годините на прехода изпрати в небитието на забравата повечето събития, изглеждащи някога епохални. Това може и да е политически коректно, но не е исторически коректно, защото социалната функция на историята е да ни носи поуки за днешния и утрешния ден, а най-ценни са поуките от драматичните събития. Точно такова е Септемврийското въстание от 1923 г.
Традиционно въстанието се разглежда през призмата на комунистическата мартирология, а след 1944 г. и като стъпка към похода на БКП към властта. То обаче може да се постави и в друг контекст – на поредицата събития, последвали войните и националните катастрофи, очертали резкия завой към нови алтернативи, очертани както от БЗНС, представляващ мнозинството от българите (78% живеят по селата), така и от БКП (т.с.), вдъхновена от Октомврийската революция в Русия. Не е случайно, че в първите следвоенни избори българите изхвърлят традиционните партии от властта, а дават доверието си на БЗНС и БКП (т.с.).
Яркият земеделски водач Александър Стамболийски поема управлението от името на селото. Но опитът за господство на селото над града обединява разделените до момента десни градски партии, а безсилието им да се върнат с избори във властта ги тласка към заговора. Така се стига до военния преврат на 9 юни 1923 г. и до спонтанната съпротива на земеделци и комунисти срещу преврата. Но докато БЗНС призовава своите привърженици за подкрепа, ръководството на БКП (т.с.) възпира своите, тъй като (както ще напише Христо Кабакчиев) става дума за „котерийна борба между отделните крила на буржоазията – градската и селската”. Тази позиция не е изненада, като се има предвид острата борба между земеделци и комунисти при земеделското управление – достатъчно е да си припомним съдбата на Транспортната стачка от 1919–1920 г.
Тогава старите комунисти Димитър Благоев и Тодор Луканов са убедени, че БКП трябва да се възползва от парламентарния си опит и от 50-членната си парламентарна група. В оформения след 1917 г. избор между революция и еволюция те залагат на постепенните умерени промени.

Но младите комунисти не мислят така

От ръководството на Коминтерна в Москва (всъщност Васил Коларов) телеграфират: „Разтревожени сме от известието, че Вие спъвате борбата в Плевен против новото правителство… Доколкото можем да съдим оттука, положението изисква съвместни и решителни действия даже със Стамболийски, иначе сегашното правителство ще се укрепи и ще разгроми комунистите”. В тази гледна точка също има логика. Логиката, формулирана по-късно от Бертолд Брехт за настъплението на националсоциализма, унищожаващ противниците си един по един.
Естествено е желанието на Москва да съдейства за разрастване на революционната вълна. Но е вярно и това, че отвън борбата между земеделци и комунисти изглежда безсмислена, тъй като те са изправени пред общата опасност на десния режим. А спонтанното участие на комунисти в съпротивата срещу Деветоюнския преврат демонстрира, че не всички в БКП мислят, че кървавото сваляне на Стамболийски е от полза за БКП. Затова позицията на Коминтерна намира привърженици и в България.
След стратегически и тактически спорове в ръководството на БКП в началото на август се стига до решението „да се поправи грешката” с ново въстание. Как се „поправя” една грешка с опит да се повтори ситуацията, но при променена реалност, е въпрос, който буни духовете на левите до ден днешен. Така или иначе, решението за подготовка на въстание три месеца след като правителството на Александър Цанков е поело цялата власт, тласка претърпелите поражение леви в България към революционен подем.

Подготовката за въстание

се извършва по всички правила: политическо, военно ръководство, изграждане на въстанически мрежи, финансиране. Но и властите не бездействат, а на 12 септември в опит да се попречи на въстанието полицията арестува около 2500 комунисти.
Ако беше вярна тезата, че комунисти, леви земеделци и анархисти насила са принудени от Москва да вдигнат обречено въстание, арестите щяха да послужат като оправдание то да се провали. Но става друго. Още на следващия ден – 13 септември, въстава Мъглиж, последван от множество селища в Старозагорско, Новозагорско, Чирпанско. Въстанието се разпространява като горски пожар, придружено от вярата, че успехът е сигурен. Ето как го виждат на 20 септември въстаниците от с. Медево, Чирпанско: „Съобщава се на населението, че буржоазната власт е сломена и селско-работническите съвети поеха властта в ръцете си по мирен и легален начин… Прочее приканва се населението да се отдаде на мирна и тиха работа, като не отдава значение на слуховете откъдето и да се пускат те”. Завидно самочувствие!
Едва на 20 септември ЦК на БКП (т.с.) взема решение въстанието да избухне на 22 срещу 23 септември и негов център да стане Северозападна България. Начело застават Георги Димитров, Васил Коларов, Гаврил Генов. И докато в Южна България въстаниците усещат безсилието си пред редовната армия и мобилизираните „граждани-милиционери”, в другия край на България ръководените от Иван Пейчев и Георги Дамянов отряди успяват да превземат Фердинанд, Берковица, водят сражения при Бойчиновци, при Брусарци, а поп Андрей от Медковец се сражава смело съвсем не според сана си.
Краткотрайните успехи не променят

неравното съотношение на силите

и скоро се стига до заключителния акорд – погромът. Отмъщението на превратаджийската власт срещу дръзналия да вдигне оръжие народ е толкова жестоко, че предизвиква небивала реакция. Рядко едно събитие от съвременната история е оставяло такава дълбока диря в литературата. Достатъчно е да се изброят имената на Гео Милев, Антон Страшимиров, Никола Фурнаджиев, Асен Разцветников, Ангел Каралийчев, за да стане ясно, че дори да заличим Септемврийското въстание от историята, трудно можем да го изтрием от литературата.
Потушаването предизвиква реакция и у чужестранните дипломати, независимо че техните правителства подкрепят българските власти. Показателни за това са думите на британския пълномощен министър Уилям Ърскин в доклада до Форин Офис: „безмилостните мерки, приложени при потушаването на бунта, които в някои случаи достигнаха до поголовни кланета, очевидно не бяха оправдани и натрупаха голям заряд от омраза срещу правителството, който трябва да се има предвид в бъдеще”. Извод, който предсказва, че Септемврийското въстание от 1923 г. е само началото на гражданското противопоставяне.
А моята цел с този текст за отдавна отминалото и почти забравено събитие е да припомня как са реагирали на несправедливостите нашите предци, вероятно защото са смятали правата, свободите и борбата за идеали по-важни от удобствата и развлеченията.

"Клуб 24 май"