Деян Енев - романтикът от София

Димитър Танев

Чета отронените сякаш от разпиляна броеница разкази на Деян Енев из книгата му "Българчето от Аляска" (изд. "Сиела") и се питам как така се изгубиха в ширналото се сега "литературно пространство" разказвачите-сладкодумци като него, дето умеят да вадят от делника дарствеността и болката на живеенето ни, да ни презареждат с простите му чудеса, да ни връщат към човекоцененето. Свързвам светоусещането и повествованието на Деян с това на сътворителите на т.нар. някога "инфантилна проза" - с тяхната юношеска носталгия по невъзстановимия микрокосмос на махалата (предградието), с почитта им към "малките неща" и "малкия човек", с нонконформизма им, с непритворения им автобиографизъм, напоен със спомени и внушения за добротворство. Казаното преди години от Димитър Коруджиев в разказа му "Ще мине време": "Аз се стремя да покажа по малко от оная мечтателна чистота, дето я има у всеки и във всичко, а лошото прескачам... А хубавото не е повърхностно, то е даже малко тъжно" - покрива напълно светогледно-повествователните нагласи на Деян Енев. Та като четем уж непретенциозните негови разкази - късички, тъжовно-усмихнати и някак опрощаващи, наистина сякаш се презареждаме, "ставаме по-чисти", както е отбелязал К. Терзийски в дружеския послеслов към книгата.
"Героите" от разказите на Енев наистина са от тези, дето ги срещаме всеки ден иззад ъгъла. И Деян е сред тях, той е един от тях, говори с тях, наблюдава ги, мисли върху животите и съдбите им, уважава обикновеността или чудачеството им. И е скрит романтик, с тънко чувство за слабостите човешки, готов да погледне на случки и постъпки снизходително, разбиращо, сърдечно.
Декорът ("екстериорът") на разказите му е днешна София - бетонна, громоляща, метроустрояваща се, и в нея неговите "малки" хора са сякаш потънали, пръснати, почти изгубени. На този студен урбанизиран образ Енев срещупоставя прежната София, запомнена от детство и младост, и носталгично възстановява образа й (особено в цикъла "Сребърни планини"). Впрочем по-вероятно е да се каже, че тия две проекции (на сегашно и минало) се успоредяват, та и сливат в повествованията Еневи, така че еднакво отблизо и съпричастно да поемем съобщението за някогашния софийски странник Караджов (Енев го нарича първия клошар на София, а в моето по-ранно от Еневото юношество ние го знаехме като "Испанеца") и бронзовия паметник на Радичков, жив още в паметта ни, но и наистина станал символ, нещо като духовен баща на нацията.
Да, неочаквано романтичен е Деян Енев. Сам казва, че иска да е великан, едва ли не Икар, за да възвръща мечти. Иска да може - като старите писатели - да разговаря с птиците. Иска младите да знаят кой е Яворов и днешните "Лори" да не носят само красиви главици. Иска да имаме и да четем книги като тези на Маркес и Шукшин. Иска да обичаме и тачим майките си. Защото, казва той, "миналото трябва да се държи под око. За да знаем кое от него още носим в душите си. И кое е изчезнало безследно". Деян Енев, това софийско момче, също някак неочаквано обича природата, разбира я, опива се от дъха на липите и търси Бога - "по своя си малък човешки начин", както е казал за един от героите си.