Девети септември е могъл да се случи още през 1938 г.

Подготви Христо Георгиев

Тази страница от нашата не тъй далечна история е колкото малко позната, толкова и сензационна. Офицерите комунисти в армията ни преди 1944 г. не са шепа авантюристи, както обикновено ги представят, а са изградили стройна, дълбоко законспирирана организация, в която влизат стотици мъже с пагони и която над десетилетие се бори всеотдайно с монархофашизма. Случило се е нещо потресаващо - под влиянието на комунистите, промъкнали се в "светая светих" на буржоазна България, в офицерството, то започва да мисли... А мисленото е забранено от устава и от закона - то е длъжно само да изпълнява. Силата и самочувствието на "червените" офицери нарастват дотолкова, че те искат разрешение от Политбюро на ЦК на БКП да съборят монархофашистката власт още в 1938 г. и да поставят на власт правителство, в което да влизат и министри комунисти - една направо неизвестна, поне за мен, история. (Може да им се вярва, защото същите тези офицери извършват същото дело толкова успешно 6 години по-късно, през септември 1944 г.) Но ръководството на БКП, Станке Димитров-Марек, решават, че не е назрял още моментът и не разрешават извършването на преврата.

Това разказва в непубликуваните си досега спомени  ген.-лейтенант Димитър Попов (1909-1975), който като поручик и капитан вербува за "червената идея" с риск за живота си десетки офицери. Той разказва и за не по-малко сензационни неосъществили се десанти на съветската армия през април и юли 1944 г., чието посрещане бунтарите офицери са организирали перфектно - осигурено е за целта летище Божурище чрез командира му полк. Сапунов, както и други летища в страната, така че те ще се приземят направо на летищните писти, а не в полето. Но бързото напредване на Червената армия ги обезсмисля.

Ген. Попов е възпитаник на Военното училище в София, той е един от двамата български "царски" офицери (другият е ген. Петър Илиев), който завършва Висшата военна академия на СССР "Фрунзе" и военната академия "Ворошилов". Неговата прожекторна рота изиграва решаваща роля в превземането на Военното министерство на 9.ІХ.1944 г. Спомените му, които се намират в Централния държавен архив, ми бяха предоставени от проф. Иван Панчев. 

Д.[имитър] Попов.

Записки за антифашистката ми дейност като офицер от 1930 г. до 9.ІХ.1944 г. (1974 г.)

Настоящият материал е написан за антифашистката ми дейност като офицер в царската армия, от 1930 г. до 9.ІХ. 1944 г. Стремял съм се да засегна само онази дейност, в която съм бил непосредствен участник. Не пиша за работата на БКП в армията, за народноосвободителните партизански войски, за дейността на бойните групи в София, за чиято дейност зная от другарите Петър Вранчев и Александър Починков, които бяха отговорни партийни дейци в Главния щаб на НОВА. Не пиша също за и за Военния съюз, с някои от членовете на който, като Тодор Тошев и Стоян Трендафилов, установих връзка и поддържах контакти от 1936 г. до 9.ІХ. 1944 г. включително. 

Това, което пиша в тези записки, се отнася до работата ми за разлагането на армията и за привличането на част от нея към революционните сили, за изпълнение задачите, поставени от Българската комунистическа партия и от Отечествения фронт. Димитър Пауновски, роден с. Липница, Ботевградско, прекрасен човек и комунист, изигра голяма роля за моето оформяване като гражданин и за утвърждаване на комунистическо съзнание у мен. Когато един път казах на Пауновски, че не мога да понасям режима и че искам да напусна училището, той настоя да остана: "Ще дойде време - ми каза той, - когато ние ще имаме нужда от военни, от офицери. Вие ще бъдете нашите "червени" офицери и генерали." 

На една от срещите ни Пауновски ми даде указания да започна работа сред прогресивните юнкери, бъдещи командири в армията. Аз се заех с тази дейност и постепенно беше създадена във Военното училище група от 5 души юнкери от бедни семейства, антифашисти и антимонархисти по убеждения. Някои от тях бяха постъпили в училището с комунистическо възпитание. Впоследствие младите офицери от тази група - Асен Сурдолов, Димитър Томов, Марко Иванов и аз работихме в армията и в продължение на 14 години, до 9.ІХ.1944 г., ориентирвахме офицерския състав в антифашистки и антимонархически дух. Офицерите от тази група на 9 септември 1944 г. вдигнаха своите части и взеха участие в Деветосептемврийското въстание. 

Към 1937 г. Трендафилов и Тошев ме информираха, че са взели решение през 1938 г. войсковите части да извършат преврат, като нанесат удар в София и в по-големите градове в провинцията за сваляне на фашисткото правителство,

изгонването на монарха и вземането на властта

от демократично правителство, в което ще влиза Българската комунистическа партия. Като аргументи за такова действие се сочеше необходимостта да не се допусне обвързването на България към Хитлерова Германия, да се избегне участието на нашата страна във войната, която Германия подготвяше срещу европейските държави и Съветския съюз. Казаха ми също, че разполагат с достатъчно сила за успех на такава акция. Техните аргументи тогава ми се виждаха основателни и както аз, така и другарите ми посрещнаха тази задача с ентусиазъм. Ние заработихме усилено за проникване сред офицерите и в други части и щабове в София.

По-късно обаче Тошев и Трендафилов ми предадоха, че засега въоръжените действия на войската срещу фашисткото правителство се отлагат. Такива били нарежданията на партията. След 9.ІХ.1944 г. Петър Вранчев ми изясни, че наистина 

партията се е възпротивила за преврат

през 1938 г. Според Вранчев Станке Димитров е дал приблизително такава оценка за подготвяната от войската акция: "Международната и вътрешната обстановка не благоприятствува за такива действия в сегашния момент. Партията още не е задълбочила своята работа в масите, не е укрепила партийните организации. А действия без масите, с участието дори на партията, могат лесно да се изродят в действия срещу народа и партията така, както беше при другите преврати". Другарите от Военния съюз са се съгласили, макар и с резерви, със становището на ЦК на БКП и са отменили решението си за преврат. 

След 9.ІХ.1944 г. Крум Лекарски ми каза: "Попов, аз и сега считам, че партията сгреши, като не допусна да извършим удар през 1938 г. Щяха да се избегнат хилядите скъпи жертви на комунисти и прогресивни хора и проливането на толкова кръв. Щеше да се предотврати обвързването на България към Хитлерова Германия и участието й във войната на страната на Германия."

Сега аз считам, че може би е било възможно силите, с които се е разполагало тогава, включително и частите, в които с моите другари бяхме на служба, да са достатъчни за резултатен удар. Но дори и успешен да е бил такъв преврат, той щеше да бъде разгромен от международната реакция в страната, както това стана в Испания. От друга страна, такива действия в България биха усложнили външнополитическата дейност на Съветския съюз, който тогава полагаше усилия да се предотврати или забави войната. Ето защо съвършено правилна е била оценката на партията и несъгласието й с такива действия в този период.
В различно време имахме конспиративни групи и връзки с отделни офицери от частите в София, Пловдив, Хасково, а именно: в 1-ви противовъздушен полк (Д. Попов, Б. Велков, Ст. Ангелов, и Н. Рангелов); в щаба на противовъздушната артилерия (кап. Сладкаров и майор Петров); във войнишките поделения на Военното училище и др.); в 1-ви свързочен полк (подпоручик Соколов); в изтребителния въздушен полк Божурище (полковник Вълков); в щаба на войската в с. Говедарци, Самоковско (кап. Веселин Вълков); в 1-ви инженерен полк (кап. Борис Матеев); във Военна академия (офицерите Любен Панов, Марин Вълков, Асен Сурдолов и др.); в щаба на войската в с. Говедарци, Самоковско (Асен Сурдолов, Любен Панов и подпоручик Ванков - командир на зенитната среднокалибрена батарея, който е бил свързан с революционните сили от др. Крум Кюлявков към началото на септември 1944 г.); във военното министерство (Асен Джонов, Димитър Томов, Марко Иванов).

В Пловдив след 1943 г. командир на общоармейския моторизиран полк беше полковник Асен Джонов, с когото имах връзка още при службата му в София, преди началото на войната. В Хасково в тежкия артилерийски полк поддържах връзка с офицерите Сергей Недков и Игнатов. 

За офицерските групи, които бяха създадени във войската в София и в други гарнизони от Тодор Тошев, Стоян Трендафилов и Крум Лекарски, аз научих след 9.ІХ.1944 г. За запазване на конспирацията не съм настоявал те да ми казват с кои офицери и в кои гарнизони са свързани. Тодор Тошев ми е казвал само, че имат силни групи в Пловдив, Варна и Ловеч.

През времето на моята дейност в царската армия от 1930 г. до 9.ІХ.1944 г., освен с младите офицери от групата, образувана във Военното училище, аз съм работил за привличането на 

значителен брой офицери с различни чинове

и служебно положение във войската. Главно дейност съм развивал сред офицерите в Софийския гарнизон, но съм използвал всяка среща и с офицери, особено младши, от другите гарнизони, за да ги ориентирам в антифашистки дух, да ги настройвам против монархията, против войната, против Хитлерова Германия. Работата сред офицерския състав беше извънредно трудна, крайно опасна и свързвана на всяка крачка с рискове. Куршумът заплашваше всеки, който се залавяше с такава дейност сред тогавашния офицерски състав. Рискът и куршумът следваха работата ни на всяка крачка. Да се идеализира сега тази дейност, да се смята, че е било лесно да се преориентира отровеният от фашистката и антикомунистическата пропаганда офицер, е крайно погрешно. Военното възпитание, мунщровката в казармата, възпитанието и сляпо подчинение и неразсъждаване при изпълнение на заповедите, сковаваше политически офицерския състав и ги превръщаше в слепи оръдия на фашизма и монархията. Клетвата пред царя беше свята и ненарушима. С тази душевна настройка офицерът беше готов да участвува в акции за избиване на народа - този народ, от който произлизаше. С такъв заряд той беше готов да застреля или арестува всеки комунист и всеки деец, който му заговори против монархията, против установената фашистка власт.

Проучвайки опита от извършените военни преврати у нас и в други страни, аз дойдох до заключението, че 2-3 офицери от една част, а дори и един офицер, 

би могъл да вдигне войнишкия състав

и да го поведе за изпълнение на решителни задачи. Те бяха учени да изпълняват безпрекословно заповедите на командира-офицер.

През април 1944 г. Тодор Тошев ми даде указания частите на софийския гарнизон, с които сме свързани, да имат готовност за действие. Обясни ми, че може да се очаква при едно народно въоръжено въстание у нас съветска военна помощ, като бъде извършен десант по море и въздуха. Тошев ми каза, че се набелязва морският десант в Бургаския залив, съчетан с въздушен десант около Ямбол, и действията да се развият от Бургас към Пловдив. Този вариант вероятно е бил обсъждан във връзка с решението на ЦК на БКП да се създаде свободна територия в района на Пловдив, за който район по това време бяха насочени и двете партизански бригади от Трънския край. В София дадох указания на офицерите, с които бях свързан, частите, които командваха, да имат готовност. Работата ни в тези части и щабове се засили. До действия обаче по този вариант не се стигна.

През юли Тодор Тошев ме уведоми, че е възможно да бъде извършен 

съветски военен десант

в района на Божурище, като действията му се съчетаят с действията на революционните сили в София и района на София. По замисъла си този десант трябваше да се съчетае с вдигане на въстание в столицата. 

След 9 септември Тодор Тошев и Кирил Георгиев (полковник след 9.ІХ.1944 г.), който също е участвувал в разработката и подготовката на тази операция, споделиха с мен с някои подробности по подготвяната тогава операция. При подготовката на операцията запасните капитани Петър Станев и Ганчо Манчев (след 9 септември генерали) уговорят началника на летище Божурище полк. Сапунов да подготви летището и приеме десантиращи съветски части. Към средата на месец юли 1944 г. полк. Сапунов е доложил, че е готов да изпълни задачата, а капитан Ганчо Манчев е подготвил летеца Николай Андреев от летище Телиш да излетят заедно за летище Феодосия (според Кирил Георгиев - летище Симферопол) на Кримския полуостров, за да се свържат със съветското командване. Мълниеносното развитие на събитията след Яш-Кишиневската операция, капитулацията на Румъния и бързото приближаване на Съветската армия към българо-румънската граница са направили щото въпросът за въздушен десант в района на София да отпадне.

ДАА - личен архив на генерал Димитър Попов, а.е. 2233