Децата от Безсмъртния полк

Подготви Христо Георгиев

Наближава Денят на победата над фашизма, без който днес нямаше да има нито Европейски съюз, нито Ден на Европа. И пак ще се наслушаме на масирани внушения, че в България фашизъм не е имало и че осъдените от Народния съд са просто невинни "жертви на комунизма". А за истинските жертви "свободните" медии няма и дума да обелят. Само че Безсмъртният полк пак ще мине през десетки градове по целия свят с ням упрек и гняв срещу убийците.
Не ги е имало в България? Нека добавим днес 52 аргумента против тази теза. 52 имена на безмилостно, нечовешки екзекутирани деца, за чиято смърт не може да има оправдание. Паметта ни за избитите деца по време на българската Съпротива през Втората световна война най-често се изчерпва с 6-те ястребинчета: Стойне (7 г.), Иван (9 г.) и Надежда (12 г.), Димитринка Стоичкова (11 г.), близначките Ценка и Цветанка (13 г.). Но само това ли са невръстните жертви от Безсмъртния български полк?
Да надупчиш с 12 куршума телцето на едно бебе на година и седем месеца! В целия свят това се определя като фашизъм. Да сте чули хуманният ни цар Борис III или ученият и министър-председател Богдан Филов да са реагирали срещу извергите, които са убивали деца? Не са. Нещо повече - министърът на вътрешните работи, лекарят Александър Станишев (1888-1945) заявява пред колегите си в правителството, че ще води борбата с нелегалните само по един начин - чрез избиване до крак и палене на къщите им, а ако не, ще си подаде оставката. И как се нарича това, моля, ако не монархо-фашизъм?!
Днес предлагаме със съкращения едно уникално разследване, публикувано на 12 май 2015 г. в сайта на в. "Марица", и илюстрации от книгата на Тотю Бакалов "Народният съд - повеля на времето", 2013 г.

 За да не останат следи, нахраниха с телата им кучетата...


Из "Деца герои ли бяха или терористи"
В. "Марица" (www.marica.bg)


От отдавна в нашето общество се дискутира на дълго и на широко по темата що е то фашизъм и имал ли е той почва у нас. И докато дискусията е достойна за научен труд, то наличието на отпор срещу участието на България във Втората световна война е реалност. Съпротивата у нас в годините на Втората световна война, когато страната ни е на страната на Германия, е част от общоевропейската антифашистка съпротива, макар и по обясними причини да не е в големи мащаби, както в Югославия, Гърция или Франция. Факт е обаче, че именно благодарение на т.нар. антифашистка съпротива, както и заради участието ни в заключителния етап на Втората световна война срещу хитлеристка Германия, България не претърпя третата национална катастрофа. От нея не е откъснат и един квадратен метър земя, а репарациите и контрибуциите са намалени до възможния минимум.
По време на съпротивата от вражески куршуми загиват и немалко деца, юноши и девойки, ненавършили своето пълнолетие. Преди 1989 г. образите на всички тях се митологизират, наричани са "деца-герои", а делата им, някои от тях - силно преувеличени, се използват като сюжет за написването на множество книги и разкази с партизанска тематика. След промените тези деца, юноши и девойки, дали живота си в името на една химера, тихомълком излезнаха от учебниците и потънаха в забрава.
Досега ви разказахме за Митко Палаузов, най-малкия партизанин по време на Съпротивата у нас, паднал убит, разкъсан от бомба през април 1944 г. в местността Осеникова поляна край Габрово. По повод 70-годишнината от разстрела на "Шестте ястребинчета" ви разказахме и за тяхната трагична съдба. На 20 декември 1943 г. край с. Ястребино картечна рота на Царската армия разстрелва 18 човека от нелегалната съпротива, сред които 6 невръстни деца. След кървавия разстрел всички са заровени в плитък гроб, който на следващия ден е разкопан, а телата на загиналите са изгорени на клада. Смислен отговор защо е заповядано това зверство и до днес няма. В следващите редове ще ви разкажем за подобната съдба, сполетяла и други техни връстници от това време, защото смятаме, че историята трябва да се преосмисля, а не да се отрича, пренаписва и забравя.



Началото на 40-те години на XX век. Светът е раздиран от война, а у нас, макар и малобройно, съществува нелегалното комунистическо партизанско движение, даващо отпор на прохитлеристката власт. Правителството се бори всячески с шумкарите, както презрително ги нарича. Стотици хиляди минават през полицейските участъци. В страната са взривени и изгорени 2 хиляди къщи на антифашисти. От кървавия фонд на правителството са отпуснати милиони левове за награди за убити партизани и ятаци. Разстреляни или обесени без съд и присъда са хиляди от тях. Повечето са млади, ненавършили 25 години, има и немалко непълнолетни.
 Сред тях са и братовчедите Васил и Сава Кокарешкови от с. Белица (сега град), Благоевградско. По-големият - Васил, е роден на 9 януари 1928 г. Сава - на 30 август същата година. Под влияние на по-големия си брат и сестра си, които са ятаци, Сава започва да помага на нелегалните. Увлича и братовчед си Васил. И двамата са пастири - пасат овцете из планината. Там често се срещат с партизаните от отряд "Никола Парапунов", на които предават храна, дрехи, цигари. На 16 юни 1944 г. по време на поредната им среща с партизаните са предадени. Полиция обгражда местността. След кратък бой партизаните се изтеглят. Сава и Васил са арестувани, отведени са в Разлог, където ги подлагат на жестока инквизиция.
 Децата се държат твърдо, не отронват нито дума. На 7 юли са заклани от жандармеристите. Един от убийците им - кап. Николчев, прави следните признания пред Народния съд: "Двамата братовчеди Сава и Васил Кокарешкови побързахме да ликвидираме. Един от жандармеристите се вмъкна в стаята, където момчетата бяха задържани, и ги закла. Страхувахме се да не се открият телата им, защото бяха малолетни и ги унищожихме без съд. Затова дадох нареждане да не се оставят следи от убийството. По-късно ми докладваха, че с телата на момчетата жандармеристите са хранили цяла седмица кучетата. Така от ятаците не остана нито следа"...



Не по-малко злощастна е съдбата на Николчо Здравков Чампоев от Русе, който няма още две годинки, когато палачите "по погрешка" отнемат живота му. Историята на семейство Чампоеви е и доказателство за наличието на антифашистка съпротива преди 1944 г. у нас, както и за безпощадността, с която тя е била наказвана от властта. На 22 февруари 1944 г. Николчо Здравков Чампоев е на година и седем месеца, когато е разстрелян с особена жестокост - 12 куршума са открити в телцето му, видно от протокола от аутопсията му, пазен в русенските архиви. Баща му Здравко е нелегален партиен функционер, който се самоубива на 5 октомври 1942 г., за да не попадне в ръцете на обградилите го полицаи. Бащата намира смъртта си в името на своята кауза, без да е виждал сина си, роден на 26 юли 1942 г. След смъртта на Здравко Чампоев съпругата му Цветанка, освен че сама отглежда невръстното сираче и стария й баща, продължава мисията на съпруга си, като всеотдайно помага на нелегалните, които се борят срещу профашистката власт. На 22 февруари 1944 г. предател донася в полицията, че в дома на Чампоеви се укрива известната и търсена младежка деятелка, член на ОК на РМС, Ана Вентура. Полицията не закъснява. Въоръжена до зъби, обстрелва малката стаичка. Изтрещява автомат. Стъклата на прозореца се пръсват. Ана пада покосена на пода. Цветана се спуска върху рожбата си, но е простреляна. Полицейската шайка нахлува в стаята. Разстрелва седемдесетгодишния старец. Зловещ откос от шмайзер поразява и треперещото детско телце.
На 07.06.1944 г. край с. Мало Чочовен, Сливенско, след изтезания е разстрелян заедно с майка си, баба си и дядо си Гинчо Славов Гинчев - 16-годишен. Те дори не са били партизани, а са арестувани по домовете им, защото са имали "неподходящи" според тогавашната власт роднини. След залавянето им родният им дом е изгорен.
От побоища и изтезания в полицията се поболява и умира в началото на 1945 г. "детето-герой" Андон Черковски. Наричан ятачето на Раднево, той си отива невръстен от този свят в страшни мъки вследствие жестоките полицейски инквизиции. Същата съдба спохожда и 13-годишния Никола Георгиев Накев от Перущица. Той е разстрелян в средата на август 1944 г., защото е бил заподозрян, че е ятак на местния партизански отряд.
Завинаги девойки и юноши, ненавлезли в своята зрялост, ще останат:
 Иван Атанасов Бандаков - Кочо, на 16 години, най-малкият партизанин чепинец, загинал в сражение броени дни преди 9 септември 1944 г.
Пак дни преди същата дата след сражение намира смъртта си Костадин Иванов Запрянов - Горчо, 16-годишен младеж от от с. Бодрово, Хасковско. Същата година в сражение загиват и връстниците им Марин Трифонов Попов от с. Правище, Пловдивско, и Иван Стефанов Василев - Огнян от търговищкото село Присойна - партизанин от Тузлушката чета на Омуртагския отряд. Детелина Мирчева Минчева-Саня от пазарджишкото с. Черногорово остава завинаги 15-годишна. Тя е била партизанка от чета "Кочо Честименски" на отряд "Ангел Кънчев" и остава в партизанския летопис като "Момичето с отрязаните плитки".
 На 19 май 1944 г. заловена, ранена и убита е 16-годишната Цветана Живкова Велева - Лиляна от Перник. На 20 май 1944 г. без съд и присъда е разстрелян 17-годишният ятак от Сливен Стефко Иванов Крайчев. Разстрелян без съд и присъда през 1944 г. е и 16-годишният младеж от Копривщица Иван Динчов Кривиралчев. На 27 ноември 1943 г. заловена и убита заедно с баща си Тодор е 14-годишната партизанка Иванка Тодорова Пашкулова - Роза, от с. Старо Железаре, Пловдивско. От същото село без съд и присъда са разстреляни и 17-годишните Никола Делчев Делевски и Стоян Николов Мусенов. Подобна е съдбата и на Мехмед Юсеинов Юсменов от с. Горско Сливово, Ловешко. Убит е на 17 г. заедно с баща си Юсеин и брат си Ибрахим.
 На 7 март 1944 г. заловен в сражение и разстрелян е 17-годишният батачански партизанин Любен Петров Ганчев - Райчо. На 6 юли 1944 г. убита на сватбата си е Тодорка Истратиева на 16 години от с. Расник, Брезнишко. Била е булка на партизански брат. На 8 август 1944 г. е убит с щикове 17-годишният ятак от Разлог Иван Николов Рачев. На 3 май 1944 г. заловен в сражение и обезглавен е 17-годишният Ангел Спасов Недков от с. Подгумер, Софийско. В сражение загиват и връстниците му Трайко Тодоров Траев от бургаското село Каблешково, Боян Станков Христов от с. Лешниковци, Трънско, Васил Тодоров Христов - Чапаев, от с. Падала, Давид Арон Давидов - Трън, от Пловдив, Костадин Георгиев Лазаров - Васко, от с. Бараково, Кюстендилско, Максим Петров Мишев - Манчо, от Пещера, Спас Христосков Стоичков от софийското с. Костенец, Тинка Христова Ковачева - Мая, от Пловдив, Иван Димитров Глушков и Кирил Димитров Тананеев - Дечко, и двамата от с. Самоводене, Великотърновско.
На 2 юли 1944 г. заловен и разстрелян без съд е 17-годишният партизанин от Карнобат Димчо Георгиев Караминдов. Същата е съдбата и на връстниците му Иван Нанев Атанасов - Цветан, от с. Върбен, Пловдивско, Цветко Александров Караджов - М. Чавдар, от с. Мирково, Софийско, и Костадин Такев Тодоров от софийското село Войнеговци.
На 3 март 1944 г. в сражение загива 15- годишният партизанин Иван Атанасов Филев - Спартак, от пловдивското с. Ситово и две години по-голямата от него пловдивска партизанка Мария Георгиева Бакалова - Бойка. На 30 май същата година е заловен и разстрелян горнобанският партизанин Кръстан Стоилов Кръстев - Кънчо, на 16 г., подобна е и съдбата на връстницата му Мария Петкова Ненчева - Соня, от с. Пъдарско, Пловдивско. На 8 август пък е заловен и изгорен жив партизанинът Кунчо Цоков Фитлеков - Волов (17 г.), от пловдивското с. Красново.
На 12 март 1944 г. е разстрелян 17-годишният габровски ремсов деец Петър Станчев Божинов. Това се случва и с набора му ятак Стефан Цвятков Станев от с. Крушево, Севлиевско. На 6 юни 1944 г. е убит 17-годишният Тодор Петров Велчев - ятак, секретар на РМС в Перущица. 17-годишен в затвора умира и ремсовият активист Димитър Янков Василев-Кръстев от софийското село Кривина.
 На 5 ноември 1943 г. от вражески куршум пада убит 15-годишният ятак Стоян Рачев Раев от с. Черешово, а на 6 юни 1944 г. 17-годишната Тодорка Йорданова Моралийска - Гордана, от пернишкото село Долна Диканя е заловена и разстреляна с двама от братята си - Димитър и Иван. Не успяха да изживеят младостта си и да навлязат в своята зрялост Стефан Иванов Хаджийски, Георги Георгиев Тодоров, Деньо Митов Начков, Найден Велков Шертев...



 На възрастта, на която те загиват, едва ли са съзнавали ролята си в събитията, отнели живота им на толкова крехка възраст. Дали все пак не можем да ги определим като идеалисти, мъченици на една идея и станали жертва на времето, в което са се родили.